Последният довод на кралете [bg]

Едно момче, почти дете, се свлече на земята от ужас и започна да се влачи по гръб. Ръцете му стискаха щит и прекалено тежка за него секира. Оголил зъби, Кървавия девет се изсмя на страха му. Едно тънко гласче в главата му нашепваше да спре, но той не му обърна внимание. Замахна с меча и разсече и големия щит, и малкото момче. Изпръска с кръв калта, скалата и скованите от ужас лица на мъжете отстрани.

— Хубаво — каза Кървавия девет и им показа червената си усмивка. Сега той е Големия изравнител. Мъж или жена, млад или стар, всички ги чака едно. В това се крие първичната красота, ужасяващата симетрия, съвършената справедливост. Няма измъкване, няма извинения. По-висок от планината, Кървавия девет пристъпи напред и мъжете се отдръпнаха, мърмореха. Огледа кръга от объркани лица и щитове, изрисувани с всевъзможни символи.

Думите им галеха ушите му.

— Той е.

— Деветопръстия.

— Кървавия девет!

Стоеше в средата на този кръг от страх, напълно оправдан страх.

Смъртта им беше изписана с прекрасните кървави петна по суровата земя. Смъртта им шептеше в жуженето на мухите около труповете пред стената. Смъртта им бе запечатана на лицата им, носеше се с вятъра и увисваше в назъбените очертания на планините под синьото небе. Мъртъвци, до един.

— Кой ще е следващият обратно при пръстта? — прошепна Кървавия девет.

Един дързък войник с нарисувана навита на кълбо змия на щита пристъпи напред. Преди да успее да помръдне копието си, мечът на Кървавия девет описа широка дъга над ръба на щита му и под този на шлема му. Върхът на острието отнесе челюстта от лицето му, разсече рамото на човека до него и се вкопа в гърдите му. Свали го на земята с бликнала от безмълвната му уста кръв. От кръга излезе втори. Мечта се стовари отгоре му като падаща звезда и вдлъбна шлема му почти до устата. Тялото се свлече на земята и се разтърси от сладките конвулсии на смъртта.

— Танцувай! — Изсмя се с пълно гърло Кървавия девет и започна да върти меча. Въздухът се изпълни с пръски кръв, парчета от разбити оръжия и части от тела. И тези летящи и така прекрасни късове изписваха думи и символи на таен език, който само той виждаше и разбираше. Всякакви остриета го жегваха, порязваха, ръгаха, но това беше нищо. За всяка следа, която оставяха по горящата му кожа той се отплащаше стократно. Кървавия девет се смееше и не можеше да спре, а с него се смееха вятърът и огънят, и цветните образи от щитовете.

Той е бурята във Височините, гласът му гърми като гръмотевица, а ръката му е бърза и безмилостна като мълния. Заби меча в корема на един, изтегли го и със същото движение размаза с топката на дръжката устата на втори. С другата ръка измъкна копието от ръцете му, хвърли го и то прониза шията на трети. Разсече гърдите на четвъртия, докато минаваше покрай него. Въртеше се, сучеше се и залиташе като пиян, бълваше огън и смях. Разчисти нов кръг около себе си. Широк колкото дължината на дългия меч. Кръг, в който всичко му принадлежеше.