Последният довод на кралете [bg]

Логън ги видя да идват. Изтичаха нагоре по скалната рампа и нахлуха в укреплението. Времето сякаш забави ход. Всеки детайл от нашарените им щитове изпъкна ярко на лъчите на сутрешното слънце — черно дърво, червен мост, два вълка на зелен фон, три коня на жълт. Проблясъци на метал — обков на щитове, халки на ризници, върхове на копия и остриета на мечове. Носеха се напред, надавайки острите, пронизителни бойни викове, както правеха от години. Дъхът пълзеше бавно в носа на Логън, навътре, навън. Пешаците на Бетод и планинците на Крамок се биеха на стената със забавени движения, сякаш бяха под вода. Дори звукът от сблъсъка от оръжията им беше заглушен. Дланите му се изпотиха и засърбяха. Направо не можеше да повярва, че от него се очакваше да се втурне в атака и да избие колкото можеше повече от тях. Ама че глупава идея.

И както всеки път в подобна ситуация, го обзе непреодолимо силното желание да побегне. Усети страха на мъжете около себе си, долови инстинктивното им нервно пристъпяне назад. Разумно решение бе това с отстъпването, само дето нямаше накъде. Нямаше друга посока за тях освен напред. Право в озъбената паст на врага, с надеждата да го от блъснат зад стената, преди да е успял да задържи територия вътре. Това беше единственият им шанс.

Логън вдигна меча на Създателя, изкрещя като обезумял и се втурна напред. Чу виковете на другите, видя ги да тръгват с него под съпровода на тракането на оръжия и брони. Образът пред очите му се разклати и заподскача. Чу ударите на ботушите си по земята, учестеното си дишане, свистенето на вятъра в лицето му.

Войниците на Бетод бързаха да сформират стена от щитове, да насочат копия напред, но при влизането си бяха в безпорядък и объркването им се подсилваше допълнително от връхлитащата ги с викове маса от мъже. Бойните им викове замряха, а тържествуващите изражения на лицата им се смениха с ужас. Някои в предната част се разколебаха, отстъпиха крачка назад. В този момент Логън и хората му ги връхлетяха.

Логън успя да се извърти, да избегне поклащащия се връх на копие и да стовари добре премерен удар върху щита на човека отзад. Засилката му и здравият замах се оказаха достатъчни да съборят онзи на земята. После, докато се изправяше, го посече през единия крак. Острието премина през халките на ризницата и разпори дълбоко плътта отдолу. Дори не си направи труда да довърши крещящия на земята войник, замахна отново с меча и усети как острието се плъзна с отвратително стържене на метал по ръба на щита на друг войник и захапа плът. Онзи изхърка и повърна обилно кръв по предницата на ризницата си.