Последният довод на кралете [bg]

Уест преглътна.

— Разбира се. Отмъстихме подобаващо.

— Гениален ход, да използвате нашите северняци за примамка. Решителен, дързък ход. Горд съм и никога няма да спра да се гордея, че изиграх своята малка роля в плана ви! Днес е един славен ден за армията на Съюза! Лорд-маршал Бър щеше да се гордее да е тук сега!

Уест никога не си бе помислял, че някога ще получи похвала от генерал Паулдър, но сега, когато този велик момент настъпи, той не можа да се зарадва на думите му. Не беше извършил никакво геройство. Не беше изложил на риск живота си. Просто беше заповядал атаката. Беше се схванал от дългото седене на седлото и беше ужасно изморен, лицето го болеше от непрекъснатото стискане на зъби. Дори говоренето му се струваше изтощително.

— Открихте ли Бетод сред пленниците или мъртвите?

— Не мога да потвърдя с точност, господине. Може би съюзниците ни са го пленили. — Паулдър се изкиска дрезгаво. — Ако е така, не е много вероятно още да е сред живите, а, маршале? Нали така, сержант Пайк? — Ухили се, прокара показалец през корема си и цъкна с език. — Кървавия кръст! Така действат проклетите диваци, нали? Кървавия кръст го наричат, нали така?

Уест не откри забавното в думите му.

— Погрижете се пленниците да получат храна и вода, както и помощ за раните им, доколкото е възможно. Победата изисква проява на милосърдие от наша страна. — Това реши Уест, че се очаква от един истински пълководец в края на битката.

— Разбрано, лорд-маршале. — Паулдър отдаде стегнато чест, беше самото олицетворение на готов да изпълни всяка заповед подчинен. Дръпна рязко юздите, извърна коня си и препусна в галоп.

Уест се смъкна от коня, събра сили и тръгна с неуверена походка през долината. Пайк го последва с извадена сабя в ръка.

— Малко предпазливост никога не е излишна, господине — каза той.

— Не — промърмори Уест. — Така е.

Дългият склон беше осеян с тела, мъртви и живи. Кавалеристите на Съюза лежаха там, където бяха паднали. Лекари с окървавени ръце и мрачни лица се бяха надвесили над ранените и работеха. Някои от мъжете седяха на земята и плачеха, може би до телата на паднали другари. Други се взираха като вцепенени в собствените си рани. Трети виеха, ръмжаха и крещяха от болка, за помощ или вода. Имаше и такива, които притичваха, за да им ги осигурят. Последен жест към умиращия. От горния край на долината, покрай единия от скалните склонове и под зоркото наблюдение на няколко войници на коне, се точеше дълга колона от пленници с начумерени лица. Наблизо се издигаше купчина от преплетени, предадени оръжия, брони и изрисувани щитове.

Уест тръгна внимателно през разпилените боклуци по скалистата земя, където само преди половин час беше лагерът на Бетод. Усуканите във всевъзможни пози тела на хора и коне лежаха преплетени в съборените скелети на палатките, разпраните брезентови покривала, изпотрошени бъчви, сандъци, готварски съдове, инструменти и оръжия. Всичко беше стъпкано в калта, нашарена от хиляди размазани отпечатъци от подметки и подкови.