Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
— Трябваше да се опиташ да ме убиеш, когато имаше тази възможност, тъпако — казах му.
— Ти, господин Кори, си тъпак, ако мислиш, че бих те убил толкова бързо, както убих жена ти. Всъщност за теб съм замислил по-интересен край. Искаш ли да ти го кажа?
— Щом ще те накара да се почувстваш по-добре, че бягаш.
— Е, да видим дали ти ще се почувстваш по-добре, когато чуеш какво съм ти приготвил. Първо смятам да отрежа гениталиите ти. После ще махна лицето ти. Ще го обеля от черепа ти. Талибаните в Афганистан го правят, господин Кори — сподели той. — Виждал ли си снимките? Човекът е жив, но няма лице — само две очи, които гледат от черепа. Затова, разбира се, не можем да видим страха и болката му. Той обаче може да види собствения си череп в огледалото, което поставяме пред очите му. А след като дадем лицето и гениталиите му на кучетата, го оставяме да се самоубие. И те всички се самоубиват. Или молят някой да ги убие. Животът едва ли е добър без гениталии и лице. Не си ли съгласен? Точно това съм замислил за теб, господин Кори. Следващия път, когато се срещнем. Очаквам с нетърпение този момент. Е, дотогава…
— Чакай малко. Искам отново да ти напомня, че твоята майка е била курва и е чукала онзи задник лидера ви, за когото знаеш, че е убил баща ти, за да може да яха майка ти.
Чух дишането му по телефона и ми се стори, че ми е малко бесен.
— Ще се срещнем — каза накрая. — Довиждане, господин Кори.
Връзката прекъсна.
Е, добър разговор се получи. Никакви шикалкавения. Ей това им харесвам на психопатите. Казват си всичко, ясно и недвусмислено.
Но дали го бях вбесил достатъчно, за да го накарам да се задържи тук и да се опита да се разправи с мен? Дали щях да се изправя лице в лице с него? Или подбрах лошо израза?
Сега би трябвало да се обадя на Уолш или Парези, но… набрах мобилния на Борис. Ако беше жив, щях да му кажа, че съм се чул с Халил, и щях да го посъветвам да будува през нощта. Всъщност можеше дори да прескоча до Брайтън Бийч да му правя компания. Това можеше да е последната и най-добрата ми надежда да намеря Халил. Обаждането ми се прехвърли на гласова поща.
— Кори се обажда — казах аз. — Току-що се чух с либийския ни приятел. Обади ми се при първа възможност.
После набрах телефона на „Светлана“, за да видя дали заведението не е затворено заради смъртта на собственика. Отговори ми мъж с руски акцент, а на заден план чух музика и разговори на висок глас.
Потърсих господин Корсаков и мъжът ми съобщи, че той не е на разположение, но мога да оставя съобщение.
— Кажете му да се обади на господин Кори — казах аз. — Важно е.
Затворих. Е, Борис явно все още беше жив. Помислих си, че е станал като канарче във въглищна мина — ако той умре, колко още му остава на Джон Кори?
С две думи, Асад Халил нямаше да ходи никъде, преди да е приключил работата си. Не знаех кого мразеше повече, Борис или мен, но бях сигурен, че той самият е наясно кой е следващият в списъка му.
В Белвю Кейт все още беше в приповдигнато настроение. Седнахме на единствените два стола в мрачната стая и погледахме телевизия. По „Хистъри Чанъл“ имаше специален филм за Саддам Хюсеин. Сравняваха го с Адолф Хитлер, който беше любим герой на Хюсеин. Така де, ако идолът ти е Адолф Хитлер, значи наистина имаш проблем.
Гледахме телевизия, но умът ми беше другаде.
Всъщност бях виждал снимки на бойци срещу талибаните в Афганистан с напълно обелени лица и черепи, покрити с кръв, разкъсани мускули и сухожилия. Кейт също ги бе виждала на една информационна сесия в Бродуей 290, провеждана от ЦРУ, които бяха сметнали, че трябва да знаем с какъв враг си имаме работа в Афганистан. Картината наистина струваше колкото хиляда думи и всички разбрахме посланието й. Стомасите ни също. Естествено, след това беше обедната почивка. Тия в ЦРУ са големи майтапчии.
Както и да е, явно Халил беше прекарал последните няколко години в Афганистан с талибаните. Цяло чудо е обаче, че са го изтърпели.
Помислих си дали да не разкажа на Кейт, че съм разговарял по телефона с Асад Халил.
„А, между другото, днес се чухме с Халил. Иска да се видим, за да ми клъцне семейните бижута и лицето. Как така не бива да оставам тук? Не мога да бягам. Ще изгубя уважението на хората“.
Колкото до уведомяването на шефовете за разговора, май петте секунди, с които разполагах, бяха отминали.
Разбира се, щях да докладвам за позвъняването на Халил, стига в онова, което беше казал, да имаше някаква полезна информация. Но като се изключи касапската история, той каза само, че си тръгва или вече си е тръгнал от Ню Йорк. А това си бяха чисти глупости. Уолш обаче можеше да не ги приеме за такива.