Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
Той кимна.
Отново погледнах към високите жилищни блокове и офис сгради по улицата. Някои прозорци бяха осветени, други тънеха в мрак и подозирах, че в някое от онези помещения някой гледа към нас.
— Как върви проверката на Седемдесет и втора? — попитах.
Парези хвърли поглед към сградите и отвърна:
— Куп врати, на които да хлопаш. Някои от сградите дори нямат портиер или охрана, с които да говорим…
— Проверете дали на някоя пощенска кутия не пише „Тайна квартира на терористи“.
Той подмина забележката ми.
— Половината от вратите, на които чукаме, изобщо не се отварят. Дори някои от офисите не отварят, при това в нормално работно време.
— Тогава разбийте вратите.
Той отново пренебрегна думите ми.
— Мисля, че покрихме около половината апартаменти и може би осемдесет процента от офисите. Наистина ли мислиш, че имат тайна квартира или наблюдателен пост тук?
— Вижда ми се логично. Ние го правим, защо да не го правят и те?
Той кимна.
— Би било чудесно, ако засечем телефона от другата страна на улицата.
— Не са чак толкова тъпи — напомних му.
— Напротив, тъпи са — възрази той.
— Бяха тъпи, Винс. Но поумняват. Може и да нямат нашите технологии, но знаят с какво разполагаме и как да го заобиколят.
Той сви рамене.
— Не ги подценявай — посъветвах го. — И в никакъв случай не подценявай Асад Халил.
— Ясно. Как е пурата?
— По-добра от виното, но не може да се сравнява с пицата.
— Как е уискито ти?
— По-старо от хлапетата, които пазят в лобито.
Парези се усмихна и ми напомни:
— Не ни достигат хора. Особено през уикендите. Вярно. И може би недостигът щеше да стане още по-голям преди изтичането на този уикенд.
Кейт се обади и остана доволна, че съм у дома с гости.
— Пихте ли? — поинтересува се.
— Не. Все още пием.
— Лека нощ, Джон. Обичам те.
— И аз те обичам.
С Винс видяхме сметката на половин бутилка уиски и той си тръгна малко преди полунощ. Не бях сигурен дали има охрана и не исках да го питам. Мъжкарите не задават и не отговарят на такива въпроси.
Както и да е, след като изкусих съдбата и се оказа, че тя не се интересува от мен тази вечер, се махнах от балкона и си легнах.
Спокойна нощ. Но имах онова чувство, което изпитвам, когато не се случва нищо от онова, което предстои да се случи.
44
Събота. Лек дъжд с прогнози за превалявания в неделя. Добро време за убиване на либийски терорист. Обадих се за държавната си кола в десет сутринта и посетих Кейт в Белвю.
Тя изглеждаше в добро настроение — нали скоро й предстоеше да се махне от болницата.
— Том нищо против ли няма, че ще излизаш? — попитах.
— Нищо. Стига да отида при родителите си.
— Добре. А знае ли, че искаш да замина с теб?
— Да. Устройва го.
Това беше изненадващо.
— Сигурна ли си?
— Да. Убедих го, че не бива да продължаваш да правиш това.
— На мен ми харесва да го правя.
— Е, на мен пък не ми харесва. Проведох много откровен разговор с Том… Тежък разговор. И му казах, че, първо, не може да ме държи тук против волята ми и второ, Вашингтон може и да не одобри, че използва теб, един извънреден агент, като жива стръв за залавянето на терорист. Ако ти се случи нещо…
— Чакай малко. Аз сам предложих да участвам.
— Аз пък не съм. А и ти така и не се посъветва с мен.
Животът и работата ми май бяха по-прости, преди да се оженя. И двата пъти.
— Том така или иначе не вярва, че планът ще проработи, а той изисква много човешки ресурси и средства, които могат да се използват по по-добър начин за залавянето на Халил. — И дойде ред на основния аргумент. — Всъщност, ако се случи нещо в града и се окаже, че половината от екипите наблюдават апартамента ни и вървят след теб, Том ще има да изписва кофи мастило във Вашингтон. Затова иска ние — и двамата — да се махнем оттук и да се качим в самолета за Минеаполис в понеделник.
Кейт е умна жена и знаеше по-добре от мен как да си играе с Том Уолш. Аз пък бях сигурен, че той ще предпочете неговите федерални агенти да убият или заловят Асад Халил, така че да не му се налага да позира пред обективите с моя милост.
— Не се муси — каза Кейт. — Правя го за нас.
— Ами… трогнат съм… но това не е старият печен специален агент Мейфийлд, която познавах.