Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
— Джон… съвсем наскоро се разминах на косъм със смъртта — отвърна Кейт. — Подобно нещо те променя.
— Да… И на мен веднъж едва не ми изтече кръвта. Но го преживях.
Тя хвана ръката ми.
— Джон, ако ме обичаш, няма доброволно да се излагаш на опасност.
— Разбира се, че те обичам. Но не искам до края на живота си все да се озъртаме през рамо.
— Джон, в момента тук и по целия свят има стотици хора, които търсят Асад Халил. Ще го открият и без твоята помощ.
Кейт явно имаше момент на слабост. Случва се. Но, доколкото я познавах, нямаше да продължи дълго. След два дни с майка си щеше да се върне в Ню Йорк и да рита врати в Бей Ридж.
— Резервирах билети за нощния полет до Минеаполис — каза тя и продължи с другите лоши новини: — Освен това се обадих на родителите ти и им казах, че ще им отидем на гости във Флорида, веднага след посещението при нашите. Така че планирай да те няма за два месеца. В платен отпуск сме.
— Два… месеца?! С твоите и с моите родители?!
— Не е ли прекрасно?
— Мога ли да ползвам пистолета ти?
Тя ме погледна.
— Този случай започва прекалено много да те обсебва, а това не е здравословно. Трябва да се махнеш оттук.
Не отговорих.
— Искаше ми се да заминем утре, но докторите ми забраняват да пътувам до понеделник, така че Том иска да остана в болницата дотогава — каза тя. — Смята, че тук е по-безопасно за мен, и не иска да се връщам в апартамента. Портиерът и съседите може да ме видят и информацията може да изтече до неподходящите хора, които ме мислят за мъртва.
— Правилно.
Освен това Том не искаше да я разубедя. Мисля, че на това му викат разделяй и владей. Том е задник. Ама наистина. Кейт се погрижи да е сигурна, че съм разбрал всичко това.
— Решено е. Всъщност това е заповед, детектив. — После обърна плочата. — Джон, обичам те. Ти спаси живота ми и по този начин ти се отплащам.
Явно ми се губеше някоя брънка от тази логична верига. Трябваше да говоря с Уолш и с Парези, но засега казах:
— Добре. В понеделник за Индианаполис.
— Минеаполис.
— Вярно бе. Добре, трябва да вървя.
— Няма къде да ходиш. Остани за обяд. — Усмихна се. — Днес десертът е предсрочно пуснати фурми.
Сигурно го беше измисляла цяла сутрин. Усмихнах се, но май усмивката ми не беше от най-искрените, защото тя каза:
— Радвай се, Джон. За една седмица ще станеш нов човек. По принцип си се харесвам, какъвто съм си, дори всички да мислят другояче.
И тъй, последва дълъг следобед в болничната стая, но успях да изглеждам щастлив и да споделям радостта на Кейт.
— Чувствам се много по-добре, като знам, че тази вечер няма да излизаш — каза ми тя, когато си тръгвах.
— И аз.
— И преди да си тръгнем, ще се обадиш на Том и ще му разкажеш за Борис.
— Слушам, госпожо.
— И се погрижи багажът ти да е готов в понеделник сутринта, за да имаме време.
— За какво? О… да. Да. — Най-сетне нещо, което да одобря.
— До скоро.
Целунахме се и излязох.
Е, разполагах с по-малко от четиридесет и осем часа, преди да замина в изгнание. Дотогава ми оставаха един, може би два хода. А може би не осъзнавах напълно факта, че съм нокаутиран от шефа и жена си — идеалният двоен удар. Ама че гадост.
Върнах се в апартамента и звъннах на Парези, за да се оплача от развоя на събитията и да видя дали няма да се застъпи за мен. Обаждането ми обаче беше прехвърлено на гласовата му поща, така че му оставих съобщение, което представляваше приятен баланс между професионална загриженост и лично разочарование. Добавих към това няколко общи заплахи и страховити предсказания за надвиснала катастрофа. Това обикновено кара шефовете да размислят кое е най-добро за случая, а и за тях самите.
После звъннах на Том Уолш, но беше събота и Том явно не приемаше служебни обаждания — или поне моите. Оставих му съобщение относно грижите му и убедително настоях за продължаване на операцията или най-малкото да ми бъде позволено да се върна в службата и да работя по случая. Справях се доста добре, докато не изтърсих:
— И ще съм много благодарен, ако в бъдеще говориш първо с мен и после с жена ми. — Не исках да приключвам кисело, така че добавих: — Обади ми се, за да можем да го обсъдим като мъже, вместо да се криеш зад гърба ми… — Опа. — Обади ми се.
Затворих.
Ако беше отговорил и ако се съгласеше, че трябва да остана и да работя по случая, щях да му разкажа за Борис. Така или иначе щях да му разкажа във вторник, когато изтичате времето, в което Борис да види дали Халил няма да се опита да му види сметката. За съжаление, май щях да звъня на Том от някое кравешко пасище.