Лъвовете на Ал-Расан

Тази сутрин Алвар де Пелино, беше свободен от дежурство, я чакаше заедно с Хусари на един оживен ъгъл, а младият Зири беше на поста си както винаги. Двамата мъже тайничко си помислиха, че Джехане е по-хубава от всякога. Алвар импулсивно беше споделил с Хусари за онази единствена нощ с нея и приятелят му философски забеляза, че пролетта действа по този начин на младите мъже.

Алвар не мислеше, че причината е в пролетта. В живота му много неща се бяха променили само за няколко месеца и продължаваха да се променят, но чувствата му към Джехане бяха неизменни и щяха да си останат такива. Той беше сигурен в това. Съзнаваше, че тази увереност е малко странна, но не можеше да се отърси от нея.

Като лекар в двореца и на отряда на Родриго Джехане бет Исхак беше заобиколена от блестящи, изтънчени мъже. Алвар се примиряваше с това. Не очакваше нищо. Казваше си, че ще е доволен да е до нея, да е част от живота й, макар и незначителна.

През повечето време това беше вярно. Но имаше нощи, когато съвсем не беше сигурен, че е доволен от положението си, макар никога да не би признал пред прагматичния Хусари, че с пролетния цъфтеж и галещия вечерен вятър откъм езерото тези нощи стават все по-чести. Вечер мъжете пееха под прозорците на жените, които желаеха. Алвар лежеше буден и слушаше изпълнената с копнеж музика. В такива мигове си даваше сметка, че е извървял огромен път от север дотук. И че един ден, когато изгнанието на Капитана свърши, неизбежно ще се върне там. Избягваше да мисли за това.

Двамата се приближиха до Джехане и я поздравиха, всеки по свой начин — Хусари с широка усмивка, а Алвар с изискан ашаритски поклон. Беше се упражнявал, просто за развлечение.

— В името на луните, погледнете се! — възкликна Джехане. — Имате вид, все едно вече сте готови за карнавала. Какво биха казали горките ви майки?

Двамата се огледаха един друг със самодоволни усмивки. Алвар беше облечен в ленена риза с широки ръкави, с цвят на слонова кост, опасана свободно на кръста. Панталоните му бяха малко по-тъмни, а на краката му се мъдреха ашаритски градски чехли с втъкана златна нишка. Предната седмица си беше купил от пазара мека малиновочервена шапка и не можеше да й се нарадва.

Хусари ибн Муса, търговецът на коприна от Фезана, беше облечен в проста кафява риза на джадитски войник, върху която беше надянал кожена жилетка, износена и цялата на петна. В широкия си кожен колан беше затъкнал два ножа. Панталоните му за езда бяха натикани във високи черни ботуши. Всичко това се допълваше, разбира се, от широкополата кожена шапка.

— Е, покойната ми майчица много би се смяла — каза Хусари. — Тя имаше чувство за хумор, Ашар да дари мир на душата й.

— А моята ще изпадне в ужас — жизнерадостно заяви Алвар. Хусари се изсмя.

Джехане се мъчеше да остане сериозна.

— Какво би казал разумен човек, ако ви погледне?