Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
298
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
и това? Каква приятелка би била, ако ме осъди на доживотни
страдания? Тарасов я плашеше. Животът в клетка я плашеше.
Но аз да се изправя пред това, я плашеше още повече.
Нямаше идеално решение. Тя искаше всичко да изчезне.
Може би, ако само затвори очи... почакай. Отново си спомни.
Сънят. Тя се намираше в сън, подчинен на магията с духа. От
нея се искаше само да се събуди.
Само кажи „Стоп“.
Този път беше още по-примамливо. Да каже думата, беше
най-лесният изход, съвършеното решение. Никакъв Тарасов
за никоя от нас двете, нали? Усети как ѝ олекна, как хаотични-
те ѝ чувства се уталожват постепенно. Очите ѝ се разшириха,
когато осъзна, че аз вече бях започнала да отнемам мрака от
нея. Думата „Стоп“ беше забравена.
– Не! – Духът изригна като огън в нея и тя издигна стена
във връзката ни, за да ме блокира от нея.
– Какво правиш? – попита другото ми аз.
– Спасявам те – каза Лиса. – Спасявам и себе си. – Обърна
се към доктор Оленски и Диърдри. – Разбирам какво се опит-
вате да направите. Всичко е наред. Отведете ме в Тарасов. От-
ведете ме там, където няма да навредя на никого. – Тарасов.
Място, където по коридора бродят истински кошмари. Тя обви
тялото си с ръце, докато лекарският кабинет се стопяваше
пред погледа ѝ, готова за следващата част от съня – студена
каменна стена, с вериги по стените и стенещи морои по кори-
дорите...
Ала когато светът отново се промени, тя не се озова в Тара-
сов. Отново бе в празната стая със старата жена и сребърната
чаша. Лиса се огледа. Сърцето ѝ биеше до пръсване. Беше
изгубила представа за изминалото време. Струваше ѝ се, че
е минала цяла вечност. В същото време имаше чувството, че
са изминали само няколко секунди, откакто тя и старата жена
бяха разговаряли.
– Какво... какво беше това? – попита Лиса. Устата ѝ беше
пресъхнала, така че глътка вода сега щеше да ѝ дойде много
добре... но чашата бе празна.
– Твоите страхове – изрече жената и очите ѝ блеснаха. –
Всичките ти страхове, спретнато подредени в редица.
299
р и ш е л м и й д
Лиса остави чашата върху масата с треперещи ръце.
– Беше ужасно. Беше духът, но... не приличаше на нищо,
което съм виждала досега. Нахълта в съзнанието ми, профуча
през него. Беше толкова реално. Имаше моменти, когато на-
пълно вярвах, че това наистина се случва.
– Но не го спря.
Лиса се намръщи, като се замисли колко близко беше до
този изход.
– Не.
Старата жена се усмихна, но нищо не каза.
– Дали... приключихме ли? – попита Лиса, ужасно смуте-
на. – Мога ли да си вървя?
Старицата кимна. Лиса се изправи и огледа първо едната,
после и другата врата, онази, през която влезе, както и другата
врата в дъното на стаята. Все още в шок, Лиса машинално се
запъти към вратата, през която бе влязла. Никак не ѝ се иска-
ше да се вижда пак с онези хора, които се бяха подредили в ко-
ридора, но се закле, че ще запази достойно изражение, както
подобава на една истинска принцеса. Освен това групата там
беше по-малка в сравнение с тълпата, която я поздрави след
първия ѝ изпит. Но стъпките ѝ замряха, когато старата жена
отново заговори и посочи вратата в дъното на стаята.
– Не. Онази врата е за всички, които са се провалили на
изпита. Ти ще излезеш през тази.
Лиса се обърна и се приближи до съвсем скромно изглежда-
щата врата. Като че ли извеждаше някъде навън, което може би
беше добре. Някъде, където ще е тихо и спокойно. Имаше чув-
ството, че ѝ се иска да каже нещо на тази стара жена, но не зна-
еше какво. Затова просто завъртя дръжката и пристъпи навън...
За да се озове сред тълпа, френетично крещяща за просла-
вата на дракона.
300
Г л а в а 2 2
Изглеждаш ужасно щастлива.
Примигнах и видях Соня, вперила поглед в мен. Око-
ло нас се чуваше само равномерното бръмчене на
хондата, а напред се виждаха правите очертания на магистра-
ла I-75. Нямаше почти нищо друго за гледане навън, освен
равнините и горите на Средния запад. Сега Соня не изглежда-
ше толкова стряскащо шантава, каквато беше в Академията
или дори в къщата си. По-скоро създаваше впечатление, че
още е смутена и разколебана, което си беше съвсем нормално.
Поколебах се, преди да ѝ отговоря, но накрая реших, че няма
причина да го пазя в тайна.