Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Излезе лек вятър, който накара дюните да шептят, сякаш говореха на него. Нагоре, надолу, по равното. Нагоре, надолу, по равното. Запали цигара.
Децата му също отплуваха нанякъде и сега си спомни майка си и баща си. Как баща му го вдигаше за краката и го люлееше, как майка му седеше на покрива на къщата и лющеше бакла. Остана с тях за малко и пое напред; сега, мислеше за професор ал-Хабиби и Абдул Дебелия, за музея на Кайро и за камиларната, за случаите, с които се беше занимавал, за случаите, които беше разрешил. Образите се редяха един след друг в главата му, сякаш седеше в кино и наблюдаваше филм за собствения си живот. И естествено, неизбежно, неумолимо, мислите стигнаха до брат му.
Отначало само хубави неща: игрите, които играеха, приключенията, които бяха имали, стария запуснат кораб, от който скачаха в Нил. След това Али беше започнал да се променя, да се втвърдява, да се отдалечава, да се забърква в неприятности, да върши лоши неща. Накрая неизбежно дойде денят, в който брат му умря. Денят, в който животът на Халифа се беше пръснал на парчета. Всичко се беше случило много бързо и много неочаквано. Един следобед фундаменталистите бяха дошли да търсят туристи в селото им и бяха започнали да убиват. Седем души бяха загинали, трима от тях терористи. По това време Халифа беше на лекции, но чу по радиото. Втурна се към къщи веднага, защото предчувстваше, че Али е замесен. Майка му седеше сама в стаята на един стол и се взираше в стената.
— Брат ти е мъртъв — каза му простичко, с безизразно лице. — Моят Али е мъртъв. Господи, горкото ми сърце.
По-късно Халифа излезе и тръгна да броди по улиците. Телата на фундаменталистите още не бяха прибрани и лежаха в редица на паважа, е чаршафи върху лицата. Край тях стояха полицаи, говореха и пушеха. Дълго се взира, опитваше се да ги свърже с любимия си брат, след което си тръгна. Отиде на платото Гиза при пирамидите и изкачи блок по блок Хеопсовата пирамида до върха, където двамата с Али бяха седели като деца със света в краката им, разстлан като на карта. И там, на върха на света, се прекърши и плака, обзет от срам и ужас, неспособен да повярва на случилото се, неспособен да го разбере — и следобедното слънце висеше над главата му като балонче от комикс, пълно с огън, болка и неразбиране.
Али, неговият брат. Братът, който му беше станал баща. Който го направи такъв, какъвто беше, който го вдъхновяваше за всичко. Толкова силен. Толкова добър. Беше мъртъв от четиринадесет години, но продължаваше да му тежи. И винаги щеше да му тежи, докато не се изправеше лице в лице с човека, отговорен за тази загуба. Докато не се изправеше лице в лице със Саиф ал-Таар. Ето защо беше дошъл тук. За да погледне Саиф ал-Таар в очите. Дори ако се наложеше да плати за това с живота си. За да се сблъска с човека, който беше унищожил семейството му.
Халифа се изкачи на върха на дюната и с изненада разбра, че почти е стигнал целта си. Отпред, на по-малко от два километра, пирамидалната скала се издигаше огромна и зловеща, обгърната от ярка пулсираща светлина. Смътните черни силуети разположени равномерно по върховете на околните дюни, трябва да бяха постове, и той веднага се хвърли на земята, за да не го забележат. Погледна си часовника. Половин час до изгрева.
Скри се зад билото на дюната, остави автомата, извади пистолета от сака и го затъкна в колана си. Извади черната роба, нахлузи я и уви черния шал на мъртвеца около челото и лицето си. Засъхналата кръв вонеше гадно. Напъха мобилния телефон и ГПС уреда в джобовете си, захвърли сака, взе автомата, качи се отново на върха на дюната и заслиза право към враговете си.
— Заради Али — прошепна.
Тара вървеше през лагера. Пазачът я следваше на няколко крачки с автомат в ръка. Беше студено и тя обгърна раменете си с ръце. Тялото й още беше схванато и я болеше от насилието на Дравич. Чуваха се викове и удари на метал, а някъде отляво нещо стържеше пронизително като разстроен оркестър. Тя поглъщаше жадно въздуха, доволна че е излязла от задушната палатка-затвор.
От колко дни ги държаха? Опита се да се съсредоточи. Два? Три? Опита се да си спомни някакви случки, които да я ориентират във времето. Саиф ал-Таар беше дошъл миналата нощ. Дравич я беше нападнал по-предишната. Което правеше колко? Втората им нощ в пустинята. Не, само първата. Бяха пристигнали онзи ден сутринта. Значи общо три дни. Струваше й се, че са повече. Много повече.
След петдесет метра спряха, Тара свали джинсите си и клекна да се изпикае. Само допреди три дни нямаше и да си помисли да го направи пред хора. Сега ней пукаше.