Изгубената армия на Камбиз

„Дръж се нахално, ако някой започне да ти задава въпроси — беше му казал Али онзи ден в музея. — Ако трябва; ядосай се. Никога не се издавай.“

— Стига бе — процеди Халифа. — Цяла нощ съм навън. Студено ми е!

— Действай — каза мъжът.

Халифа изръмжа раздразнено и бавно отмота шала от брадичката си, като внимаваше да остане плътно на челото му. Мъжът се наведе, огледа го и заяви:

— Не те познавам.

— Аз пък не познавам тебе! Не познавам и половината хора тук, но не им навирам дулото във физиономиите. Това е лудост! Лудост!

Той замълча и пое риска.

— Ако не ми вярваш, защо не отидеш да питаш Дравич? Той ме познава. Бях с него, когато закла онзи старец в Кайро. Отсече му половината лице с шибаната си мистрия. Шибано животно.

Настъпи кратка пауза, след което мъжете занимаха и свалиха автоматите си. Този с цигарите пристъпи и му подаде кутията. Халифа извади цигара и я пъхна в устата си, като се надяваше да не забележат треперещите му ръце.

— В лагера ли се връщаш? — попита онзи, който го беше разпитвал.

Халифа кимна.

— Ами кажи им тогава да пратят някой да ни смени.

— Непременно — отвърна детективът. — Може ли да помоля за една услуга. Онова, дето го казах за Дравич, го запазете за себе си, става ли?

Мъжете се засмяха.

— Не се притеснявай. И ние не го харесваме.

Халифа се усмихна, махна за довиждане и се отдалечи, но след няколко крачки го застигна нечий глас.

— Ей, не забрави ли нещо?

Детективът замръзна. Какво беше забравил? Парола? Таен знак? Трябваше да се сети, че ще има още нещо. Обърна се и видя, че тримата мъже го гледат, стиснали автоматите си.

— Е? — каза онзи, който го беше почерпил с цигара.

Съзнанието му беше пусто, сърцето му биеше лудо. Ухили се глупаво, пръстът му се сви около спусъка на пистолета и погледът му заподскача от единия към другия, докато преценяваше шансовете. Последва кратка мъчителна тишина, като затишие пред буря, а след нея внезапен дрезгав смях.

— Цигарата бе, идиот! Не искаш ли огънче?

На Халифа му трябваше цяла секунда, за да реагира, след което въздухът излезе шумно от дробовете му — облекчено. Вдигна ръка и пипна цигарата в устата си.

— Така става, като обикаля човек цяла нощ из пустинята — засмя се той заедно с другите. — Изпива му мозъка.

Мъжът щракна запалката си и му поднесе огънче. Халифа се наведе, запали цигарата и каза:

— Колкото по-скоро се махнем от това проклето място, толкова по-добре.

Отговори му одобрително мърморене.

Той дръпна няколко пъти, кимна за довиждане и тръгна. Този път никой не подвикна зад гърба му. Беше преминал кордона.

Източният хоризонт вече определено сивееше. Халифа прекоси долината и изкачи следващата дюна. Огромната скала стърчеше чудовищно отляво, безмълвна и непоклатима, все едно върху нея се крепеше цялото небе. На билото мина покрай двама патрули, които не му обърнаха внимание, после пред погледа му се разкри хаотична сцена — кратерът, палатките, камилите, купищата сандъци и артефакти. Безброй мъже в черни роби щъкаха навсякъде, опаковаха артефактите и товареха сандъците, но една малка група работеше в самия кратер, сновеше между телата и правеше нещо с някакви дълги кабели. Едър мъж е бяла риза стоеше отгоре и наблюдаваше работата им, Дравич, предположи Халифа.