Изгубената армия на Камбиз

— Мехмет.

— И защо си тук, Мехмет?

Въпросът й явно обърка момчето.

— Заради Саиф ал-Таар.

— А ако Саиф ал-Таар ти каже да ме убиеш, ще го направиш ли?

Момчето запристъпва от крак на крак, без да вдига глава.

— Погледни ме — каза тя. — Погледни ме.

То неохотно вдигна очи.

— Ако Саиф ал-Таар ти каже да ме убиеш, ще го направиш ли?

— Саиф ал-Таар е добър човек — промълви момчето. — Той се грижи за мен.

— Но ще ме убиеш ли? Ако Саиф ал-Таар ти каже, ще ме убиеш ли?

Момчето отмести поглед и запримигва нервно. После каза:

— Да се връщаме.

— Не и докато не ми отговориш.

— Да се връщаме, — повтори то.

— Отговори ми!

— Да! — изкрещя момчето, вдигна автомата и го размаха пред лицето й. — Да, ще те убия. Ще те убия! В името на Аллаха, ще те убия! Доволна ли си? Доволна ли си? Искаш ли да те убия сега?

Дишаше тежко и ръцете му трепереха. Тя реши да не го притиска повече.

— Добре — каза тихо. — Добре. Връщаме се.

Обърна се и тръгна към лагера. След няколко секунди чу, че момчето я застига. Изминаха в мълчание останалия път до палатките.

— Извинявай — прошепна момчето. — Извинявай.

Тя забави крачка и се обърна. Какво можеше да му каже? Той беше дете. По някакъв начин всички тези хора бяха деца, прости, невинни, въпреки онова, което вършеха. Деца, осъзнали, че са по-силни от възрастните.

— „Челси“ — каза тя. — Аз съм от „Челси“.

По лицето на момчето се разля широка усмивка.

— „Челси“ не са добри! — Засмя се. — Не са толкова добри като „Манчестър“. „Манчестър Юнайтед“ са много добри.

Продължиха през лагера.

Халифа лежеше, вперил поглед във фигурите с черни роби отпред и отдолу. Сега от армията го делеше само един хребет и боботенето на генераторите беше оглушително.

Нямаше как да продължи, без да го видят. По отсрещния склон и по протежение на цялата долина на равномерни интервали бяха разположени постове и нямаше никакъв начин да се промъкне незабелязано. Можеше да се опита да ги заобиколи, но щеше да му отнеме време, а на изток вече се беше появила тънка сивкава ивица. Каквото и да станеше, трябваше да влезе в кръга преди изгрев-слънце, в противен случай щяха моментално да го забележат от хеликоптера, който със сигурност щеше да излети отново на разсъмване. Свлече се от дюната, превъртя се по гръб, запали цигара и се зачуди какво да прави.

Али беше този, който определи курса му на действие. Или по-скоро един съвет, който Али му беше дал някога, когато за пръв път отидоха заедно в музея на Кайро. Когато стигнаха до входа, брат му го спря, за да му даде наставления как да се промъкнат вътре.

— Ще се направим, че сме с някоя група ученици — беше му обяснил. — Влизаме и минаваме право през главната врата.

Халифа го попита дали няма да е по-добре да се промъкнат през някой страничен вход, но Али поклати глава.