Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Прехапа устна. Пусна платното и бръкна в джоба си за револвера. Провери патроните и ударника и го прибра. Огледа се и се насили да диша спокойно. Не можеше да направи нищо за Коутс, освен да го помни като приветлив и внимателен. Излезе от църквата и тръгна по пътя.
Тъй като мъжете носеха кутиите, Свенсон си мислеше, че ще ги настигне или поне ще ги види, но вече бе изминал цяла миля по селския път — от лявата му страна имаше бодливи живи плетове, а от дясната голи зимни полета, — а тях ги нямаше. Стигна до място, където пътят се разклоняваше, спря и се зачуди накъде да тръгне. Нямаше указателни табели и двата пътя изглеждаха еднакво използвани. Левият обаче леко се изкачваше и след като си спомни, че Коутс бе говорил за някакво изкачване, и тъй като нямаше за какво друго да се хване, Свенсон тръгна по него.
Вървеше и вървеше по виещия се из покритите с шубраци хълмове път и накрая видя къща с такива размери, че нямаше начин да не е Тар Менър: около нея имаше овощни градини, високи тополи я пазеха от вятъра, а пътят спираше във висока каменна ограда с метална порта. Имаше няколко малки допълнителни сгради, а самата къща, макар нищо да не можеше да се мери с чудовищна постройка като Харшморт, беше голям назъбен куб, украсен с фронтони и обрасъл с бръшлян, чиито листа напомняха люспи на влечуго на коварната лунна светлина.
Прозорците на приземния етаж светеха. Единственият друг осветен прозорец бе на фронтона на най-високия таван, което, след като Свенсон преброи, правеше четири абсолютно тъмни етажа между тях. Приближи се внимателно към портата — да го застрелят за нарушаване на чужда собственост щеше да е особено глупав начин да умре — и видя, че е заключена с верига. Извика към малката къщичка на охраната от другата страна на стената, но никой не му отговори. Вдигна очи — портата бе много висока — и потрепери от перспективата да се катери. Спомни си, че в синята стъклена карта на Баскомб бе видял, че стената близо до овощната градина е срутена. Ако успееше да намери това място, можеше да мине оттам.
Реши да си състави план за действие, задача, в която никога не се бе чувствал особено добър. Харесваше му да проучва доказателства и да вади заключения, дори да се изправя срещу хората, които бе успял да уличи с тези факти, но цялата тази дейност — да тича през къщи, да се катери по водосточни тръби, по покриви, да стреля, да стрелят по него… това не беше неговият занаят. Знаеше, че след като е дошъл в Тар Менър, трябва да се бие — опита се да си представи какви решения би взел Чан, но това изобщо не му помогна, а само му показа степента, до която смяташе Чан за истински загадъчен. Проблемът на Свенсон бяха непредвидените обстоятелства. Търсеше много неща едновременно и всичките му цели се изместваха в зависимост от това, което намереше. Надяваше се да намери госпожица Темпъл, макар да не смяташе, че ще я намери. Надяваше се да намери жените от влака, тоест да разбере дали Елоиз е покварена, както се опасяваше, или е невинна и подведена като Коутс. Надяваше се да научи нещо за Баскомб и предишния лорд Тар. Надяваше се да открие истинското естество на работата в кариерата. Надяваше се да разбере истината за Лоренц и машините му. Надяваше се да разбере кой е бил в каретата и по този начин да научи повече за двамата мъже, които бяха дошли от града, за да го посрещнат. Но всички тези цели бяха объркани в главата му и единственото, за което се сещаше, бе да влезе в къщата и да дебне из нея колкото се може по-тайно. А какво, питаше строгата му скептична логика, щеше да стане, ако се натъкнеше на някой от Кликата, освен Лоренц, който можеше да го познае веднага? Ами ако го отведяха при графинята или граф Д’Орканч? Спря и въздъхна тежко, гърлото му бе пресъхнало. Изобщо нямаше представа какво ще прави.
Стигна до срутеното място и първо надникна, за да се увери, че пътят е безопасен. Спомни си съобщението във вестника за смъртта на лорд Тар — не го ли бяха намерили в градината? Най-близкият прозорец бе тъмен. Кабинетът на стария лорд, който в момента никой не използваше? (Това значеше ли, че Баскомб не е в имението?) Тихо тръгна през градината, стъпваше по тревата, за да не оставя следи в пръстта на лехите. Стигна до прозорците. Всъщност бяха стъклени врати — от стената не бе видял стъпалата към градината. Наведе се и си намести монокъла. Една от вратите беше счупена — стъклото до дръжката бе избито. Погледна към стъпалата, но не видя стъкла — разбира се, бяха ги почистили. После огледа рамката на избитото стъкло. Ако се съдеше по наклона на тресчиците, ударът бе нанесен отвътре, някой бе строшил стъклото отвътре навън. Дори Свенсон да вярваше, че старият лорд Тар е бил убит от животно (а той не го вярваше), защо му е на някое животно да отваря вратата, за да достигне ключалката? Освен това нападателят бе дошъл отвътре. Ако вече е бил вътре обаче, защо му е трябвало да троши вратата? Възможно ли бе самият лорд Тар да я е строшил при бягството си? Това обаче имаше смисъл единствено ако вратата е била заключена отвън… ако лорд Тар е бил затворен в стаята си…