Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Разбира се — успокои я той. — Напълно разбираемо.
Тя хвърли неспокоен поглед към стълбището, после пак го погледна.
— Вие сте от германците, нали?
Свенсон кимна и изтрака с токове, защото си помисли, че това ще й хареса. Жената се изкикоти и бързо прикри уста с пухкавата си розова ръчица. Той огледа лицето й — приличаше на лице на доволно детенце. Косата й беше със сложна прическа, но без особен стил. Всъщност — той осъзна, че е отчаяно зле в този вид наблюдателност — тя носеше доста амбициозна перука. Черната рокля показваше, че е в траур, и му хрумна, че цветът на очите й е като на Баскомб, а устата и очите им имат подобна форма… можеше ли да му е сестра? Братовчедка?
— Може ли да ви попитам нещо, госпожо?
Тя кимна. Свенсон отстъпи встрани и посочи салона.
— Усещате ли миризмата?
Тя отново се изкикоти и в малко свинските й очички проблесна някакъв див неопределен блясък. Беше нервна, дори уплашена от въпроса му. Той продължи, преди да е побягнала:
— Искам да кажа, че не очаквах да работят тук. Предполагах, че ще е някъде другаде. Говоря от името на всички ни, когато казвам, че се надявам миризмата да не се пропие твърде много в тапицерията на мебелите и в тапетите. Мога ли да ви попитам дали сте говорили с някоя от жените?
Тя поклати глава.
— Но сте ги видели?
Тя кимна.
— Значи вие сте настоящата господарка на дома?
Тя кимна.
— Можете ли — просто се уверявам в тяхната работа, нали разбирате — да ми кажете какво видяхте? Моля ви, елате и седнете. Май все пак е останал кейк…
Жената се настани на едно диванче с раирана дамаска и сложи в скута си чиния с недокоснати парчета кейк. С наслада налапа цяло парче, изкиска се с пълна уста, сдъвка го, преглътна и си взе друго парче — все едно се успокояваше, като го държеше. И заговори забързано:
— Ами, нали знаете, това е нещо, което изглежда… изглежда ужасно, просто ужасно, но пък толкова много неща изглеждат така на пръв поглед, толкова много неща, които са добри за някого и всъщност после се оказват дори прекрасни… — Осъзна какво е казала и на кого и избухна в поредния пристъп писклив смях, заглушен от поредната хапка кейк. Преглътна, пълните й гърди се разлюляха под корсажа на роклята й. — И те наистина изглеждаха доволни — тези жени, обезпокоително доволни, да ви кажа. Ако не беше толкова страшно, щях да им завиждам. Може би все пак им завиждам, макар да няма за какво, разбира се. Роже казва, че това ще направи чудеса за семейството — всичко това. Може би не бива да ви го казвам, но вярвам, че той е прав. Момчето ми е още дете — няма да може да направи нищо за семейството още години, а Роже обеща, освен останалите си щедри жестове, че Едгар ще бъде негов наследник и че той — Роже няма деца, но дори да има — имаше годеница, но вече няма, не че това има значение, тя беше ужасно момиче, винаги съм го казвала, независимо от парите, а той е доста добра партия и има прекрасни връзки — ще му предаде наследството, когато му дойде времето. Честното си е честно! И знаете ли — почти сигурно е, — ще ни поканят в двореца! Това не би станало, ако не беше Роже, нали?
Доктор Свенсон кимна насърчаващо и се съгласи:
— Да, работата на господин Баскомб е много важна.
Тя кимна енергично.
— Зная!
— Но… Сигурно е малко… обезпокоително… да ви смущават в дома ви.
Тя не отговори, а само му се усмихна сковано.
— Може ли да ви попитам и за скорошната загуба на баща ви?
— О! Няма смисъл, няма никакъв смисъл човек да задълбава в… в… трагедиите!
— Вие бяхте ли с него в къщата?
— Никой не е бил с него.
— Никой?
— Ако е имало някой, вълците са щели да убият и него!
— Вълците ли?
— Най-лошото е, че още не са намерили този ужасен звяр. Може да дойде пак!
Свенсон кимна сериозно и каза:
— На ваше място не бих излизал навън.
— Аз не излизам!
Той посочи към стълбището и попита:
— Другите… горе ли са?
Тя кимна и довърши второто парче кейк.
— Бяхте много любезна — каза Свенсон. — Ще кажа на Роже, когато го видя… и на министър Крабе.
Жената се изкиска отново, от устата й се разхвърчаха трохи.
Свенсон тръгна по стълбите. Осъзнаваше, че търси Елоиз. Знаеше, че госпожица Темпъл не е там. По всяка вероятност Елоиз не искаше да бъде намерена — тоест му беше враг. Нима бе такъв сантиментален глупак? Погледна надолу и видя как пълничката жена тъпче в устата си поредното парче кейк. По лицето й се стичаха сълзи. Тя срещна погледа му, ахна изненадано и тромаво избяга, приличаше на облечено в коприна куче с подвита опашка. За миг Свенсон се замисли дали да не тръгне след нея, но после продължи нагоре. Ръката му пак посегна към револвера. Другата му ръка напипа черната книга в другия му джоб. Съвсем ли беше оглупял? Напълно бе забравил за нея — сигурно защото нямаше светлина за четене. А книгата бе най-сигурният начин да си обясни какво правят тук Елоиз и останалите.