Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Докато бързият дилижанс се носи по пътя сред нивя и овощни градини, група жени и деца, берящи плодове или събиращи пръснати житни класове, прекъсват за миг работата си и засенили загорели от слънцето лица с още по-мургави ръце, вперват любопитни очи в пътниците, а в това време някой пълничък малчуган — твърде малък за работа, но твърде палав, за да го оставят дома — се прехвърля през едната страна на коша, гдето е бил сложен на безопасност, и захваща да рита и пищи от възторг. Жетвар спира работата си и се изправя, зяпнал със скръстени ръце префучаващия край него екипаж; а тежки товарни коне хвърлят към своите стройни побратими от дилижанса сънлив поглед, който казва толкова ясно, колкото конският поглед може: „Всичко туй изглежда чудесно, но в края на краищата е по-добре да теглиш бавно по неравната нива, отколкото да припкаш запъхтяно по прашния път.“ При завоя на пътя хвърляте последен поглед назад. Жените и децата са подели своята работа; жетварят пак се е прегърбил над своя труд; товарните коне са потеглили — и всички са отново в движение.
Гледка като тази не можеше да не окаже въздействие върху уравновесения дух на мистър Пикуик. Погълнат изцяло от взетото решение да разкрие истинския лик на престъпния Джингл, гдето и да осъществяваше своите мошенически намерения, отначало той седеше мълчалив и вглъбен, обмисляйки средствата, с които най-добре можеше да постигне своята цел. Постепенно вниманието му все повече и повече бе привлечено от околните предмети, докато накрая пътуването почна да му доставя такова удоволствие, сякаш го бе предприел по най-приятния повод на света.
— Прекрасен изглед, Сам — рече мистър Пикуик.
— За предпочитане пред комините, сър — отговори мистър Уелър, като докосна шапката си.
— Вие, струва ми се, цял живот нищо друго не сте виждали освен комини, тухли и вар — с усмивка рече мистър Пикуик.
— Не съм бил винаги слуга по ханищата, сър — отвърна мистър Уелър и поклати глава. — Бях помощник-кочияш по едно време.
— Кога беше това? — полюбопитствува мистър Пикуик.
— Когато най-първо ме изхвърлиха без нищичко в тоз свят да играя на прескочикобила с всичките му ядове — отвърна Сам. — Първо слугувах при колар, след туй при кочияш, след туй станах разсилен, след туй слуга в хан, сега съм слуга на джентълмен. Пък може някой хубав ден сам аз да стана джентълмен с лула в устата и с беседка в градината. Кой знае? Във всеки случай никак няма да се учудя.
— Вие сте истински философ, Сам — рече мистър Пикуик.
— То май си върви по семейна линия, сър — отвърна мистър Уелър. — Баща ми много е избил нататък в последно време. Ако мащеха ми почне да му чете конско евангелие, той си подсвирква. Тя кипва и му строшава лулата; той излиза и се връща с друга. Тя захваща да кряска колкото й глас държи, хваща я истерика — а той си пуши преспокойно, докато на нея й мине. Не е ли това философия, сър, а?
— Много добър неин заместител във всеки случай — засмя се мистър Пикуик. — На вас несъмнено това много е помогнало в скитническия ви живот, Сам.
— Да, сър! — рече Сам. — Може да се каже, че ми е помогнало наистина. Особено когато избягах от коларя, преди да почна у кочияша: тогаз петнайсетина дни живях в немебелиран апартамент.
— В немебелиран апартамент ли? — учуди се мистър Пикуик.
— Да… сушината под моста Уотърлу. Чудесно място за спане… на десет минути пешком до всички обществени служби… Само едно му е лошото: здравата духа под сводовете. Там видях доста чудновати гледки, сър.
— Да, не се и съмнявам — рече мистър Пикуик, явно заинтригуван.
— Гледки, сър — подхвана пак мистър Уелър, — дето могат направо да се забият в доброто ви сърце и да го промушат чак до другата му страна. Там няма да видите обикновени скитници; те, знаете, се нареждат по-добре. Там дохождат понякога млади просяци — мъже и жени, — неотракани още в занаята: обикновено са очукани, гладни и бездомни хорица, дето се търкалят из тъмните кьошета на онез самотни места и не могат да стигнат до двупенсово въже.
— Но, моля, Сам, какво е това двупенсово въже? — прекъсна го мистър Пикуик.
— Двупенсово въже, сър — отговори мистър Уелър, — е едно евтино заведение, дето дават легло по два пенса за нощ.
— Но защо наричат леглото въже? — запита мистър Пикуик.
— Да поживи бог невинната ви душа, сър, става дума за друго — отвърна Сам. — Когато господинът и дамата, дето държат това заведение, почнали тази работа, те правели леглата на пода, но туй не им отървало, защото, вместо да спят с мярка за двата пенса, квартирантите се излежавали до пладне. Тъй че сега там са опнали две въжета по цялата дължина на стаята около шест фута едно от друго и три от земята, а леглата правят от парчета грубо платно, вързани за въжетата.