Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Да, момчето ми, да — съгласи се чичо му с предишния си тон.
— А после добавих — продължи Уолтър, — че ако тя — имам пред вид Сузан, — ако някога би могла да те уведомява самата тя, мисис Ричардс или някой друг, който има път насам, че мис Домби е здрава и щастлива, ти би бил много доволен, би ми го съобщил в писмо и аз също така бих бил много доволен. Слушай! Честна дума, чичо — рече Уолтър, — почти не мигнах през цялата тази нощ при мисълта, че ще сторя това и когато излязох, не можах да реша дали да го направя, или не, но съм убеден, че го желаех с цялата си душа и щях много да се измъчвам после, ако не го бях извършил.
Искреното му поведение и глас съответствуваха на думите му и напълно потвърждаваха тяхната чистосърдечност.
— И така, ако някога я видиш, чичо — рече Уолтър, — този път имам пред вид мис Домби, а, кой знае, може и да я видиш, кажи й колко много й съчувствувах, колко много мислех за нея, докато бях тук, как говорех за нея със сълзи на очи, чичо, последната вечер преди заминаването ми. Кажи й как съм рекъл, че никога не бих могъл да забравя милото й държане, прелестното й лице и най-вече — трогателната й доброта. И тъй като не съм ги събул от краката на жена или на млада дама, а от краката на малко невинно дете — обясни Уолтър, — кажи й, ако нямаш нищо против, чичо, че съм запазил онези обувчици — тя ще си спомни колко често се изуваха в онази вечер — и съм ги взел със себе си за спомен.
Точно в този миг въпросните обувчици се отправяха на път в един от сандъците на Уолтър. Носачът, отнасящ на количка багажа на момчето до пристанището, за да бъде той натоварен на борда на „Син и Наследник“, се бе добрал до тях и ги извозваше точно под носа на равнодушния мичман, преди още собственикът им да бе довършил фразата си.
Но на стария моряк можеше да се прости за равнодушието към отнесеното съкровище. В същия миг под носа му или по-точно в зрителното му поле, напълно навлизайки в сферата на неговото разтревожено, напрегнато и зорко наблюдение, се явиха Флорънс и Сузан Нипър. Флорънс малко плахо се взря в лицето му и се стресна здравата от неговия дървен взор.
Нещо повече — те влязоха в магазина и стигнаха до вратата на гостната, без да бъдат забелязани от някой друг освен от мичмана. И Уолтър, обърнат с гръб към вратата, би продължил да бъде все така в пълно неведение относно тази поява, ако не бе видял как чичо му скочи от стола, на който седеше, и едва не се препъна в друг.
— Чакай, чичо — възкликна Уолтър. — Какво има?
Старият Соломон отговори:
— Мис Домби!
— Възможно ли е това? — извика Уолтър, огледа се и на свой ред се сепна. — Гледай ти!
Да, това бе толкова възможно и несъмнено, че още не изрекъл тези думи, и мис Флорънс мина покрай него, сложи двете си ръце върху тютюневите по цвят ревери на чичо Сол, целуна го по бузата и като се обърна, подаде ръка на Уолтър с такава неподправена искреност и сериозност, каквито в целия свят единствено тя би могла да прояви.
— Заминаваш ли, Уолтър? — попита Флорънс.
— Да, мис Домби — отвърна той, но не прозвуча така преизпълнен с надежди, както се бе опитал да отговори. — Потеглям на път.
— А чичо ти? — рече Флорънс и отново погледна към Соломон. — На него му е мъчно, че тръгваш, сигурна съм. Ах! Виждам, че е точно така. Скъпи Уолтър, на мен също ми е много мъчно.
— Боже господи! — възкликна мис Нипър. — Толкова много са тези, без които бихме могли да минем, ако става дума за бройката, а като надзирателка мисис Пипчин струва по-скъпо и от златото, а пък ако са необходими познания относно поддържането на чернокожи в робство, семейство Блимбър са най-подходящите хора за тази ситуация.
След тези думи мис Нипър развърза бонето си, надникна разсеяно няколко пъти в едно черно чайниче, поставено върху масата редом до съответния скромен сервиз, тръсна глава, както и желязната кутия за чай и без някой да я моли, се зае с приготовлението на чая.
Междувременно Флорънс отново се бе извърнала към майстора на корабни уреди, който бе изцяло обзет от възторг и удивление.
— Колко е пораснала! — повтаряше старият Сол. — Колко се е разхубавила! И въпреки това изобщо не се е променила! Все си е същата!
— Наистина ли? — попита Флорънс.
— Да-а! — отвърна старият Сол, бавно разтърквайки ръце, и когато забеляза леко замисления израз в грейналите очи, отправени към него, той добави полугласно: