Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Да, това изражение го имаше на лицето й и тогава!
— Вие ме помните — усмихна се Флорънс, — а аз бях тогава съвсем малко дете.
— Моя скъпа млада госпожице — отвърна майсторът на корабни уреди, — как бих могъл да ви забравя, след като толкова често си спомням за вас, пък и непрекъснато слушам за вас оттогава. Всъщност точно в момента, когато влизахте, Уоли ми разправяше за вас и ми даваше поръчение относно вас и…
— Така ли? — прекъсна го Флорънс. — Благодаря ти, Уолтър! Ах, благодаря ти, Уолтър. А аз се страхувах, че ти можеш да тръгнеш и изобщо да не се сетиш за мен — и тя отново му подаде ръчицата си с такава непринуденост и доверчивост, че Уолтър я задържа за миг в своята и не му се искаше да я пуска.
И все пак Уолтър не държеше ръката й по същия начин, както бе я държал някога и досегът не пробуждаше старите фантазии на момчешките му години, които съвсем до неотдавна кръжаха около него и предизвикваха смут със своите неясни и откъслечни форми. Чистотата и невинността в ласкавото й отношение, безграничното доверие и неприкритата привързаност към него, ясно изразени в преданите й очи и озаряващи прекрасното й лице, въпреки усмивката, хвърляща сянка върху него — уви, усмивката бе твърде печална, за да огрее лика й, — нямаха нищо общо с предишната романтичност. Те отново му навяха мисли за смъртния одър на малкото момче, край който я бе видял, и за любовта, която детето бе изпитвало към нея. И понесена върху крилете на тези спомени, тя сякаш започна да се извисява високо над празните му илюзии, към по-чисти и ведри простори.
— Аз… аз се боя, че трябва да ви наричам „чичото на Уолтър“, сър — обърна се Флорънс към стария човек, — ако ми разрешите.
— Моя скъпа млада госпожице — възкликна старият Сол. — Аз ли да ви разрешавам! Боже мой!
— Ние винаги така ви наричахме, когато говорехме за вас — обясни Флорънс, като се огледа и тихо въздъхна. — Хубавата стара гостна! Съвсем същата! Как добре си я спомням!
Старият Сол погледна първо към нея, после към племенника си, а след това потърка ръце, потърка очилата си и едва чуто прошепна:
— Ах, времето лети, лети, лети!
Последва кратко мълчание, през което Сузан сръчно измъкна още две чаши и две чинийки от бюфета и зачака запарването на чая с дълбокомислен вид.
— Искам да кажа на чичото на Уолтър — заговори Флорънс и плахо докосна поставената върху масата ръка на стария човек, за да привлече вниманието му — нещо, което ме безпокои. Той ще остане сам и ако ми разреши… не да заемам мястото на Уолтър, защото не бих могла да сторя това, а да му бъда верен приятел и да му помагам, колкото мога, докато Уолтър го няма, ще му бъда много признателна. Ще ми разрешите ли? Бих ли могла, чичо на Уолтър?
Майсторът на корабни уреди безмълвно притисна ръката й до устните си, а Сузан Нипър скръсти ръце, облегна се назад на председателското място, което сама си бе избрала, захапа крайчеца на едната връзка на бонето си и като отправи поглед към прозорчето на тавана, кротко въздъхна.
— Ще ми разрешите да идвам у вас да ви виждам — продължи Флорънс, — когато мога. И ще ми разправяте всичко за себе си и Уолтър. Няма да скривате нищо от Сузан, когато тя ви навестява без мен, а ще споделяте с нас, ще ни се доверявате и ще разчитате на нас. И ще се постараете да ни приемете като ваша утеха. Нали, чичо на Уолтър?
Взряното в него миловидно лице, кротките умоляващи очи, нежният гласец и лекият допир до ръката му изглеждаха още по-привлекателни поради детското уважение и преклонение пред възрастта му, предизвикващи у нея грациозно смущение и плаха нерешителност — всичко това, както и присъщата й сериозност така завладяха бедния стар майстор на корабни уреди, че той едва промълви:
— Уоли, отговори от мое име, скъпи мой. Безкрайно съм благодарен.
— Недей, Уолтър — отвърна Флорънс с тиха усмивка. — Ако обичаш, не казвай нищо от негово име. Аз го разбирам много добре, а пък и трябва да се научим да разговаряме помежду си без теб, скъпи Уолтър.
Тъжният тон, с който тя произнесе последните думи, трогна Уолтър повече от всичко останало.
— Мис Флорънс — заговори той, като се опита да възвърне бодрия тон, с който бе водил разговора с чичо си. — Убеден съм, че аз не бих могъл по-добре от чичо си да изразя своята признателност за проявената доброта. Но даже и да притежавам умението да говоря в продължение на цял час, какво друго бих могъл да кажа в края на краищата, освен че само вие може да постъпите така?