Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Островчето Ксилокс представляваше нещо като крайна махала на по-голям остров, не много отдалечен. На него не успях да ида, но от Зизу разбрах, че там е селото, църква имало, а баща му живеел близо до църквата. Зизу почти бе забравил родното си място, защото от момче бе изпратен в доживотна командировка — да пасе селските кози. Оставили го навремето при друг козар, но той умрял, прибрали тялото му да го погребат, а помощник на Зизу не се намерил. Човекът бе около трийсетте, но през всичките години веднъж се бе връщал в дома си.
Тукашният му дом бе една пещера, почти до върха на каменистия остров. Отпред бе скован сайвант да пази входа от дъжд и ветрове. В нея Зизу нощуваше заедно с козите, под сайванта си месеше питки и ги печеше, тук подсирваше и млякото. От време на време идвали хора от селото да вземат сиренето и ярета, да му донесат дърва, сол, брашно, маслини и други неща за ядене. От глад Зизу нямаше да умре, защото никой не хващал края кога ще се облажи с яре, а човекът се бе научил също риба и раци да лови. И най-важното — сладка вода имаше на островчето. Пресеклива струйка църцореше от цепнатината на една канара, пълнеше дървено ведро, а от него водата преливаше в корито. От ведрото пиеше Зизу, на коритото поеше стадото.
Не бих рекъл, че човекът бе напълно слабоумен. Но див беше порядъчно. За света знаеше толкова, колкото очите му бяха виждали. Ама каква е земята, ама че се върти около оста си, че има големи градове и разни държави — не. Корабите, дето минаваха на хоризонта, ги смяташе за лодки или гемии, каквито спираха на неговия пристан. И че кръстосват между два острова като неговите. Не ми е казвал, но си мисля, че тъй си представяше света: още няколко села, като родното му, и наблизо островче, на което седи по един Зизу. Като се увери, че не съм демон, реши, че и аз съм някой Зизу, когото са съблекли гол, нашибали са до кръв и са го прогонили от островчето му за наказание. И макар да грешеше в подробностите, нещо вярно налучкваше козарят…
Освен да прави сирене, Зизу нищо не бе научил от хората, нито той самият съумяваше да предаде другиму какво го е научила неволята. Оскъдицата в езика му бе равна на оскъдното общуване със себеподобни същества. Ще ти дам първия пример, който ми идва наум. По онова време бе дошъл сезонът на някаква трева, прилична на нашия лапад, но с по-твърди и тесни листа. Зизу я береше да вари чорба. Рекох да му помогна. Бях набрал малко, когато той забеляза какво държа в ръката си.
— Не туй! — изръмжа и плю. — Горчи! Дрисък прави. — И клекна да ми покаже що е туй дрисък.
Досетих се, че съм откъснал двойник на ядливата трева.
— Каква е разликата им? — питам.
— Едното — хубаво, другото не се яде — отговаря.
— Да, де — викам. — Ама по какво ги различаваш?
— Едното е сладко, другото горчи! — чуди ми се на акъла Зизу.
— Това разбрах — взех да се нервирам. — Ама как ги отделяш?
— Доброто става за ядене, горчивото — не!
— Ясно бе, човече! — излязох от кожата си. — Ама кое е доброто, кое е лошото?
— Което горчи, е лошото… — пак подхвана Зизу.
И толкоз. Както и да го мъчих с въпроси, не излязохме от тоя кръг. Колкото куче ще ти обясни защо обича кокал, а не обича сурова тиква, толкоз от Зизу ще разбереш нещо за тревата. А аз самият никаква разлика не намирах в листата на външен вид. Сдъвках едно — наистина горчи, мама му стара. Като хинин. Изплюх го и захвърлих всичко.
— А-а! — радва се Зизу. — Не вярваш!
Тъй разговаряхме двамата с него, но то бе три-четири дни, откакто живеех в пещерата и се бяхме сприятелили. А в началото, като се върна той при каменната площадка и разбра, че съм безопасен, най-напред му поисках дреха някаква, стари гащи, че да си прикрия поне срамотиите. Отказа. Ах, да му се не види макар, мисля си, видя парите — затова. Ама бива ли да му дам цяла жълтица за едни гащи?! Добре, че не се подлъгах, защото Зизу нямаше дрехи за преобличане. Каквото носи на гърба си — това е. Един дрипав панталон без долни гащи и домоткана риза. В момента май беше изпаднал и чакаше да му донесат.