Дни на кръв и звездна светлина

– Ето го великия химерски герой, убил собствените си войници.

– Както се оказа, те не бяха мои войници – отвърна той. – Тяхна грешка. – И се обърна към тялото на Амзалаг. То лежеше на самия край на ямата. Тиаго се засили и го ритна с ноктестия си вълчи крак. То се претърколи на една страна. Сигурно имаше над двеста и петдесет килограма, но след като раменете увиснаха през ръба, тяхната тежест повлече и останалото. Започна да се свлича бавно, много бавно... после изчезна в миг. Тялото на Амзалаг се преметна в ямата и потъна в нейния непрогледен мрак.

Лиссет направи същото с телата на сфинксовете, които бяха много по-леки. Падането им не беше съпроводено от никакъв звук, сякаш се приземиха върху нещо меко. Кару не искаше да се замисля какво беше смекчило удара, но отдолу се надигнаха смрад и мухи, стотици мухи. Вдигнаха се като жужащ черен облак, понесли сякаш разложението върху крилете си. Тя отстъпи назад, борейки се с пристъпа на гадене. Почти усети въздуха в устата си, плътен и задушлив, димен и втечнен. Залитна назад, втренчена ужасена в Тиаго.

– Не всички са чудовища като теб – каза. – Като вас тук. – Тя огледа командирите на отряди, събрани около тях – Ниск, Лиссет, Вирко, Рарк,

Сарзагон. Посрещнаха погледа ѝ равнодушно, без никакъв свян. Само Вирко заби очи в земята, когато се спря на него.

– Чудовища, така е, ние сме чудовища – отвърна Тиаго. – Аз ще дам на ангелите техните "зверове". Ще им пратя кошмар, който да ги преследва в сънищата им дори след като мен вече няма да ме има.

– Това ли било? – озъби му се тя. – Такава ли е целта ти – да оставиш след смъртта си наследство от кошмари? Защо пък не. Не е ли такава цялата ти същност! Славният Бял вълк, убиецът на ангели, който не е спасил нито един живот!

– Спасител – разсмя се той. – Към това ли се стремиш? Ама че високомерна цел за един предател.

– Никого и нищо не съм предала. Ако има изменник, това си ти. Днешните ти приказки за разкопаване на катедралата – всичко ли беше лъжа?

– Кару, какво си въобразяваш? Какво ще правим с тия хиляди души? Нашият възкресител едва се справи с простата задачата да създаде армия.

В гласа му имаше толкова презрение. Но Кару не му остана длъжна.

– Е, вече приключих с твоята армия и сега ще имам нужда от ново занимание. – Тя вече съскаше, а главата ѝ се изпълни с белия шум на яростта. Решена бе да спаси душата на Амзалаг, както и душите на сфинксовете. Амзалаг не заслужаваше да умре точно сега, когато му върнаха надеждата да открие своето семейство.

– Приключила си, значи, а? – Тиаго се усмихна. "Убиец, инквизитор, дивак." Тук той вече плуваше в свои води. – Мигар наистина си въобразяваш, че можеш да спечелиш тая игра? – Той поклати глава. – Ех, Кару, Кару. Името ти наистина ме разсмива. Този глупак Бримстоун! Кръсти те Надежда, само защото се съешаваше с един ангел. По-скоро трябваше да те именува Похот. Или най-добре Блудница.