Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
После свали заклинанието от меча и го измъкна от ножницата. Действаше в синхрон с хода на времето; всичко щеше да приключи още преди свидетелите да се съвземат от шока. Намаис и Мизориас понечиха да се размърдат, но те сега се намираха в друг отрязък от време. Акива беше огън, затъмнен от светлината. За тях нямаше надежда да го спрат. Стигна до императора със същата скорост, с която изненадата се мярна в студените му очи.
"Как не е успял да забележи промяната в мен?" Акива си задаваше този въпрос, докато пронизваше с меча копринената роба на своя баща, достигайки сърцето.
69.
ДРАСКАНЕ
Баст беше тази, която дойде на прозореца на Кару. Кепенците бяха залостени с дълги медни резета; изобретението на Мик за обезопасяване на вратата също беше приведено в действие – двете дъски стояха затъкнати в улеите на пода и блокираха бравата и пантите. Но макар вратата и прозорците да бяха здраво залостени, Исса и Кару изобщо не се чувстваха спокойни вътре. Кару крачеше напред-назад. Върхът на опашката на Исса леко потрепваше. Чакаха нещо да се случи.
И така стана.
Чегъртане по кепенците. Дрезгав шепот: "Кару. Кару, отвори прозореца."
Кару се дръпна назад.
– Кой е там?
– Аз съм. Баст. В момента съм на пост и не трябва да ме виждат тук.
– Тогава защо си дошла? – В Кару се надигна гняв. Ако Баст беше прекосила двора тази сутрин, останалите щяха да я последват. Ами... ако наистина го бяха направили? Кару нямаше представа каква ще е следващата ѝ стъпка. Усещаше се толкова неподготвена, че ѝ идваше да се свие на кълбо и да заплаче. "О, Бримстоун, наистина ли вярваше, че ще се справя?" Е, той не би могъл да знае, че Вълка ще оцелее във войната и ще ѝ слага прът в колелата при всяко начинание.
– Дойдох... заради Вълка – долетя отговорът на Баст и на Кару ѝ се стори, че някой изсмука въздуха от стаята. Ето, значи, каква била работата. Какво ли е направил?
– Отведе със себе си Амзалаг и сфинксовете. Видях ги от кулата.
"Отведе?" Кару и Исса си размениха остри погледи. После Кару широко отвори прозореца. Баст стоеше на перваза с полуразтворени криле и леко помахваше с тях, за да пази равновесие върху прекалено тесния корниз.
– Къде ги отведе? – попита Кару.
Баст изглеждаше съкрушена.
– Към ямата – прошепна тя.
По-късно Кару си задаваше въпроса дали Баст е била просто пионка в играта на Тиаго, или е станала негов съзаклятник, но в този момент нищо не заподозря. Ужасът на вестителката изглеждаше напълно естествен, а може и наистина да беше. Сигурно си представяше как и самата тя изминава тоя път, след като бе на крачка да вземе страната на Кару. Или пък – по-вероятно – си мислеше, че това е било грешка, която никога повече няма да допусне.
Никой не се изправя срещу Вълка.
Кару с треперещи ръце закопча колана с ножниците и се почувства малко по-добре, когато усети тежестта на сърповидните остриета върху хълбоците си. Отвореният прозорец бе право насреща. Исса стоеше плътно до рамото ѝ, но не можеше да мине оттам. Кару се обърна към нея.
– Ще те следвам, сладкото ми момиче. – Исса доближи вратата, виейки люспесто тяло. – Върви. Идвам след теб.
И Кару тръгна, право към нощта отвън. Вече беше стигнала далече, чак над крепостния вал, когато Исса махна дъските, блокиращи вратата и широко я разтвори.
За да се озове лице в лице с Тен.
70.
ДА ЖИВЕЕ ИМПЕРАТОРЪТ
Императорът падна на колене. Очите му се изцъклиха мъртво; омразата изтече от тях така, както животът изтичаше в червено от гърдите му. Никой не го подхвана и той се прекатури с плясък в плиткия улей на банята. Водата и пяната разцъфнаха в розово.
Прислужничката изпищя.
Намаис и Мизориас се нахвърлиха, Акива отблъсна атаката им; никога не бе вършил нещо с такава лекота.
Долови как стражите се откъсват от стените, въздухът беше наситен с техния потрес. Един се заплете в дългия си ръкав, докато опитваше да извади меча и изруга. Хазаел и Лираз вдигнаха мечовете си като един.
Сигурно сребърните мечоносци си въобразяваха, че победата е на тяхна страна само защото са повече – осмина срещу двама – но още при първото кръстосване на мечовете тяхната самоувереност се изпари. Това не беше поредното упражнение за париране и нападение, с каквито бяха свикнали, нито ги съпровождаше игривия звън на сребро. Хазаел и Лираз държаха дългите си мечове с две ръце, а мощните им удари сякаш бяха предназначени за безчетна армия ревенанти. Имаха зад себе си десетилетия на битки и сражения, а ръцете им бяха покрити с ужасяващи рабоши – тяхната яростна атака помете стражите като природно бедствие.