Дни на кръв и звездна светлина

Успя да стигне само до вратата.

Спряха го не сребърните мечоносци с тяхната непохватност и красивите си безполезни мечове. На вратата го чакаше Доминионът. Не стражи, а войници: в пълна бойна готовност, хладнокръвни и многобройни. Двадесетина, че и повече. Два пъти по двайсет, те нахлуха в помещението, но без да създават хаос и без да им дават шанс за лесно бягство. Само мрачни лица и вече окървавени мечове.

Чия беше тази кръв?

Освен това... носеха нещо – нещо напълно непредвидено; още при първия пристъп на познатата немощ и гадене Акива разбра. Войниците все повече стесняваха кръг около него, около брат му и сестра му, около посрамените и обезоръжени Счупени остриета и трупа на императора, вдигнали пред себе си потресаващи... трофеи. Тогава той разбра, че всичко е било предварително планирано.

Доминионците държаха пред себе си ръце. Изсушени, отрязани до китките длани, белязани с дяволските очи. Ръце на ревенанти, чиято поразяваща сила не беше намаляла след отделянето от телата на химерите бунтовници, избити и изгорени в полите на Хинтермост.

Акива усети как тяхната магия сякаш се вля в кръвта му и взе да я съсирва във вените. Опита се да ѝ устои, но нямаше полза. Започна неудържимо да се тресе.

– Слава на звездните богове – чу да мърморят придворните съветници. – Спасени сме.

Глупаци. Още ли не са се досетили защо Доминионът е в Кулата на завоевателя?!

Командирът му също бе тук.

– Племеннико – провикна се той. За миг Акива помисли, че говори на него, но Яил гледаше Яфет. – Позволи ми пръв да те поздравя. – Целият гореше – от жегата, или от страх? – и белегът му приличаше на блед корен, пропълзял през средата на лицето. Той приближи до Яфет, който продължаваше да стои на колене, и продължи: – Не така трябва да посреща поданиците си владетелят на Империята на серафимите. Вдигни се.

И му протегна ръка.

Акива осъзна какво ще последва, но поразяващата сила на хамсите се добави към обзелата го след сиритхар премала и той нямаше сили да се противопостави.

Яфет протегна ръка към Яил и той я пое, но не вдигна племенника си на крака, а я изви на гърба. Яфет изохка от болка, когато Яил смаза меката му китка в своята здрава войнишка хватка и му попречи да стане. Проблясване на метал, рязко движение на ръката и всичко приключи за миг: Яил прокара кинжала си по гърлото на своя племенник и там се появи тънка червена линия.

Очите на Яфет се облещиха и се завъртяха в орбитите. Устата му зяпна, но от там излезе само задавено гъргорене. Червената линия вече не беше толкова тънка. Сълзенето на кръвта се превърна в бликащ ручей. Той на свой ред стана порой.

– Императорът е мъртъв – провъзгласи Яил още преди това да е станало факт. После се ухили и избърса острието в ръкава на Яфет, преди да бутне тялото край трупа на Йорам в червената вода. – да живее императорът.