Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Дали МакКейб беше една от моите части? Затова ли и той не беше замръзнал? Възможно ли беше момчето със замечтани очи също да е част? Кой още? Колко части имаше Не Наложницата?
– Аз не съм кралят! – казах на глас. – Има някакво друго обяснение – трябваше да има. Просто не можех да го приема.
Тази нощ беше трескава. Бяхме налетели на Джейни, неговите Бранители и на Дани близо до Четиринайста и бяхме прорязали широк път през града. Дагиъс, Киън и В’лане бяха бъхтили с юмруци, Дани и аз бяхме секли и рязали. Баронс беше правил това, което правеше, но го беше правил твърде бързо, за да видя. След време спрях да се опитвам да видя, твърде изгубена в собствената си кръвожадност.
Когато най-накрая спрях да броя, броят на убитите беше в стотици.
Как можех да се чувствам толкова добре от убиването на Ънсийли, ако аз бях техният създател?
– Виждаш ли? Още доказателства, че не съм – казах на себе си в огледалото с кимване. Отражението ми кимна важно в отговор. Нагласих сешоара си на средно топло и започнах да суша косата си.
Ънсийли се бяха оттеглили. Слухът за нас се беше пръснал по улиците и те се бяха изтеглили от битката с пляскане на криле, с пресяване и с пълзене. Предполагам, че след като са били заключени по време на цялото си съществуване, не бързаха да умират сега, когато бяха свободни. Когато оставих Баронс, двамата Келтър и В’лане, те изглеждаха забележително незадоволени и готови да се хвърлят към гърлата си. Аз бях уморена, натъртена и изобщо не ми пукаше. Ако бяха достатъчно тъпи да се убият един друг, заслужаваха проблемите, което това щеше да създаде.
Докато се пъхах в пижамата, едно камъче изтрака върху прозореца на стаята ми.
Нямах настроение за В’лане точно сега. Да, имах въпроси, но тази нощ не беше моментът, в която да ги задам. Нуждаех се от почивка и от чиста глава. Изритах раницата, пропълзях в леглото и дръпнах завивките през глава, за да се скрия от ярката светлина на петте лампи. Предполагаше се, че сенките са се махнали. „Предполагаше се“ не беше израз, който работеше за мен.
Още едно камъче.
Стиснах очи и зачаках да спрат.
След пет минути дребни камъчета, един голям се заби в прозореца ми, пръскайки стъкла и стряскайки ме ужасно.
Изстрелях се от леглото и се загледах в безпорядъка на пода. Дори не можех да отида там и да му откъсна главата. Трябваше първо да изровя обувките си.
Леден вятър развяваше пердетата.
Нахлузих ботушите и захрущях към прозореца.
– Няма да говоря с теб, докато не поправиш проклетия прозорец, В’лане! – сопнах се. После: О!
Фигура с наметало и качулка стоеше долу на уличката и за момент ми напомни на Малуш. Тъмните роби се завихряха в ефирен облак, докато фигурата се движеше конвулсивно напред, сякаш всяка стъпка беше агония. Външните прожектори светеха през наметалото и видях, че е ушито от лек шифон.
Първата ми мисъл беше за Шинсар Дъб, скрита някъде под многото тайни гънки.
– Пусни наметалото! Искам да видя ръцете ти и всичко.
Чух остро вдишване, агонизиращо хриптене. Ръцете се задвижиха с артритно внимание, откопчавайки брошката на врата. Качулката падна и наметалото изшумоля на земята.
Едва не повърнах. Преглътнах писък. Не бих го пожелала и на най-лошия си враг. Беше Фиона със силно осакатена плът.
– Милоооссссст! – одраните устни се разтегнаха в съскане.
Обърнах гръб на прозореца и се облегнах на рамката с ръка на устата. Очите ми бяха затворени, но не можех да избягам. Можех да я видя и през затворени клепачи.
Тя се беше опитала да ме убие както изглежда преди цял един живот. Беше се съюзила с Дерек О’Баниън, после с Даррок.
Само защото обичаше Джерико Баронс.
Нощта, в която Книгата я беше довела под балкона ми, одрана жива, се бях зачудила дали всички Ънсийли, които беше изяла, щяха да я запазят жива. Яденето на Ънсийли има забележителни оздравителни свойства. Но очевидно поникването на нова кожа или може би излекуването от някакво магическо нараняване, което Шинсар Дъб беше причинила, беше отвъд способносите му.
– Мислех, че Книгата убива всички, които обзема – казах накрая. Думите ми иззвъняха в притихналата нощ.
– Тя има... различни апетити към... тези... които ядат Ънсийли – понесе се нагоре пълният ù с болка глас.
– Тя уби Даррок. Той ядеше Ънсийли.
– Накара го... да млъкне. Заради това... което знаеше.
– Което беше?
– Само ако... знаех. Щях... – тя издаде задавен звук и от хриптенето и стоновете допуснах, че се навежда да си вземе наметалото. Опитах се да си представя кое би причинявало повече болка върху одраната плът – студеният нощен вятър или дрехите. И двете щяха да са еднакъв ад. Не можех да си представя как понася болката.