Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Не казах нищо. Нямаше какво да кажа.
– Опитах... сама – продължи тя накрая, – молих се... да убие... и мен.
– Защо си тук? – обърнах се и се загледах в нея. Беше облякла наметалото, но беше оставила качулката смъкната.
– Не мога да зарастна – сивите очи потрепваха с постоянна болка в окървавените гнезда. Дори клепачите ù ги нямаше. – Не мога да умра. Опитах... всичко.
– Още ли ядеш Ънсийли?
– Замъглява... болката.
– Вероятно това те държи жива.
– Твърде... късно.
– Искаш да кажеш, че според теб си го яла толкова дълго, че дори да спреш сега, може да не умреш?
– Даааа.
Обмислих го. В зависимост от изядените количества, беше възможно. Малуш беше прошарен с Фае като пържола със сланина. Може би дори ако въобще спреше да яде Ънсийли, тя никога нямаше отново да бъде съвсем човек. Аз бях яла само два пъти през живота си и се надявах, че тялото ми се е възстановило напълно и завинаги.
– Не мога да намеря... – погледът ù се спря на изоставената Мрачна зона и разбрах, че е търсила Сянка, която да я убие. Но те се бяха преместили много отдавна към по-зелени пасища, буквално, а тя не изглеждаше в състояние да върви много далеч. Не можех да си представя да кара кола и да седи с тази одрана кожа. – Само копие... меч... ще...
– ...накара Фае частите да спрат да те поддържат жива – довърших. Погледнах настрани, загледах се над покрива на гаража на Баронс към стотиците тъмни покриви. – Искаш аз да те убия – в това имаше ужасна ирония.
– Дааа.
– Защо не опиташ с Дани? Не мислиш ли, че там ще имаш повече късмет?
Каза не.
Примигнах. Тя наистина е знаела за Дани, намерила я е и Дани е отказала?
– Каза... ти трябва...
– И ти мислиш, че аз имам милост?
– Не можеш... да ме... гледаш.
Отклоних поглед от одраното ù лице.
– Мога да те пренебрегвам до края на живота си – но не беше истина. И тя го знаеше.
– Милооссст! – изсъска отново.
Ударих перваза на прозореца.
Вече нямаше лесен избор. Не исках да слизам долу и да я поглеждам. Не исках да я намушкам. Не можех изобщо да я оставя да продължи да страда, ако можех да направя нещо, а аз можех.
Погледнах с копнеж леглото си. Не исках нищо повече от това да пропълзя обратно в него.
Прозорецът ми беше счупен. Стаята щеше да замръзне за нула време.
Пресегнах се за кобура, закопчах го върху пижамата, пъхнах копието в него, грабнах едно палто от стола и се отправих към стълбите.
По пътя надолу имах малко прозрение.
Копието ми щеше да убие Фае частите на Фиона, гарантирайки ù смърт, както тя желаеше, но много бавно. Бяха минали месеци, преди Малуш да умре. Когато намушквах Фае, то беше изцяло Фае и умираше бързо. Но когато човек яде Ънсийли, то преплита човешкото тяло с джобове и нишки безсмъртна плът, а няма начин да намушкаш всяка нишка или джоб, затова раната вместо това действа като бавна отрова. Чудя се дали този, който е изобретил оръжията за убиване на безсмъртни, умишлено ги е създал по този начин – да раздават ужасяващо наказание за ужасяващо престъпление.
Но все пак имаше друг възможен метод на екзекуция, който или щеше да я убие мигновено, или да отговори на въпрос, на който много силно исках да бъде отговорено.
През цялото време, докато се биех тази вечер, бях мислела са това.
Исках да изпробвам Среброто в Белия палат.
Може би много хора и Фае биха могли да минат през него.
Бях обмисляла да хвана Ънсийли пленник и да го накарам да мине през Среброто.
Сега нямаше нужда. Имах доброволец.
И даже още по-добре – тя беше предимно човек.
Ако Фиона можеше да мине през кралското Сребро без да умре, това означаваше, че легендата е блъф.
„То уби Баронс.“
Свих рамене. Това можеше да е изключение. Баронс не се подчиняваше на законите на физиката. Може би хората можеха да минават през него без проблем. Може би Ънсийли кралят не го беше защитил толкова добре, колкото беше мислил. Може би хората от нашата планета бяха различни от неговата смъртна наложница, а как би могъл да измислиш защита срещу нещо, което дори не допускаш, че съществува? Знаех само, че не съм кралят, и това беше моята възможност да го докажа. Не можех да си позволя да губя още време, но душевното ми спокойствие си заслужаваше.
Излезнах на уличката и тръгнах бавно към нея.
– Вдигни качулката!
Тя издаде звук, който беше почти смях, но не се опита да я вдигне.