Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

IV

За това, което се случи впоследствие, никой, дори Констънс, не обвини Джоузефин. Ако един двайсет и две годишен мъж падне толкова ниско, че да започне настоятелно да ухажва някое шестнайсетгодишно момиче против волята на родителите й и самата нея, изводът е само един — това е човек, който не заслужава да бъде приеман от почтените семейства. Когато на един бал Травис де Копет се опита да каже нещо по-различно във връзка със случая, Ед Бимънт, както се казва, „го премаза“ от бой в тоалетната, а общественото мнение за Джоузефин се издигна и се задържа на нормална висота. Говореше се за това как Антъни ходил неведнъж у тях и всеки път отказвали да го приемат, как заплашвал мистър Пери, как се опитал да подкупи една от прислужниците, за да предаде писмата му, как причаквал Джоузефин на връщане от училище — всичко това навяваше на мисълта, че е малко луд. И именно собствените родители на Антъни Харкър настояха той да замине на Запад.

Този период беше мъчителен за Джоузефин. Тя разбра колко близко се е намирала до катастрофата и се опита с постоянно внимание и пълно подчинение да изкупи пред родителите си тревогите, които неволно им бе създала. Отначало не искаше да отиде на нито един от коледните балове, но майка й я разубеди, като си мислеше, че ще се поразсее с момчетата и момичетата, които си бяха дошли във ваканция за празниците. В началото на януари тя трябваше да я отведе на Изток, в училището „Брирли“, така че, докато купуваха дрехи и униформи, майката и дъщерята прекарваха доста време заедно и мисис Пери беше доволна от ново появилото се чувство за отговорност и зрелост у Джоузефин.

В действителност то беше искрено и само един-единствен път Джоузефин направи нещо, което не би искала да се разчуе. В първия ден от новата година тя си облече новия костюм за пътуване, сложи си новото кожено палто и излезе от къщи по стария познат начин, през страничната врата, след което отиде до ъгъла, където в колата си я чакаше Ед Бимънт. Когато слязоха в центъра, тя остави Ед в една пресечка и влезе в дрогерията, намираща се срещу старата железопътна гара на Ла Сал Стрийт. Там я чакаше един мъж с изкривени от мъка устни и отчаян, недоумяващ поглед.

— Благодаря ти, че дойде — промълви нещастно той.

Тя не отговори. Лицето й беше сериозно и учтиво.

— Ето какво искам — едно-единствено нещо — бързо каза той. — Защо се промени? Какво сторих, та те накарах да се промениш така внезапно? Случило ли се е нещо, аз ли направих нещо? Или заради това, което ти казах в преддверието онази вечер?

Като продължаваше да го гледа, тя се опита да мисли, но единственото нещо, за което си мислеше, беше колко неприятен и ужасен й изглежда той, и се стараеше да не го покаже. Нямаше никакъв смисъл да му казва простата истина — че не можеше да не стори това, което бе направила, че големите красавици имат нужда и едва ли не са длъжни да се подложат на изпитание, че препълнената й с чувства чаша се беше разляла от само себе си, и беше чиста случайност, дето това бе съсипало него, а не нея. Очите на състраданието може и да са съпроводили Антъни Харкър в пътуването му на Запад, но съвсем сигурно е, че очите на съдбата проследиха Джоузефин, когато пресичаше улицата под падащия сняг на път към колата на Ед Бимънт.