Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
„Боже господи! — с тревога си помисли той. — Цялата тази история, че ме била оставила… Тя е доста щуро хлапе и може да си намери белята, ако срещне някой, който само това и чака. Голямо чудо, че ще се срещна утре с нея!“
Но нито по време на вечерята, нито на танците, на които отиде вечерта, Антъни можа да отпъди от мислите си случилото се; той не престана да оглежда със съжаление залата, сякаш усещаше липсата на някой, който би трябвало да бъде там.
III
Две седмици по-късно, докато чакаше Марис Уейли в една малка и безлична „гостна“ на първия етаж. Антъни бръкна в джоба си за няколко писма, които почти бе забравил. Три от тях прибра обратно, а четвъртото, след като се ослуша за миг, отвори бързо и зачете с гръб към вратата. То беше трето от поредицата — всяка една среща с Джоузефин бе последвана от нейно писмо — и настоящото не се различаваше от предишните — писмо на дете. Всичката зрялост на чувствата, която успяваше да покаже, се удавяше в нейната неопитност, щом се помъчеше да ги изрази писмено. Имаше много от рода на „твоето чувство към мен“ и „моето чувство към теб“, изреченията започваха с „Да, зная, че съм сантиментална“ или още по-нескопосно „Винаги съм си падала по теб, но бях безсилна да направя каквото и да било“ и неизменните многобройни цитати на стихове от най-новите популярни песни, сякаш те можеха да отразят по-добре душевното състояние на пишещата, отколкото собствените й словесни напъни.
Писмото подразни Антъни. Когато стигна до послеписа, в който тя самоуверено му определяше среща в пет часа същия следобед, той чу Марис да слиза по стълбите и го прибра обратно в джоба си.
Марис си затананика и тръгна напред-назад из стаята. Антъни запуши.
— Видях те във вторник следобед — внезапно каза тя. — Стори ми се, че добре се забавляваше.
— Вторник — повтори той, сякаш си припомняше. — А, да. Случайно срещнах едни хлапета и отидох с тях на следобедни танци. Беше забавно.
— Когато те видях, ти беше почти сам.
— Какво искаш да кажеш?
Марис отново си затананика.
— Хайде да излезем. Да идем на дневно представление.
По пътя Антъни обясни как е станало тъй, че случайно е бил с по-малката сестра на Кони; необходимостта да дава обяснение някак си го ядоса. Когато свърши, Марис каза рязко:
— Ако държиш да се ожениш за хлапачка, защо трябва да се спираш на този малък дявол? Репутацията й вече е толкова лоша, че мисис Макрей не искаше да я покани в курса си по танци — направи го само заради Констънс.
— Какво й е толкова ужасното? — попита разтревожено Антъни.
— Предпочитам да не говоря за това.
По време на цялото представление срещата в пет часа не му излезе от ума. Въпреки че думите на Марис само успяха да го накарат да изпита опасно за себе си съжаление, той реши, че тази среща ще бъде последна. Беше неприятно, че са го видели заедно с нея, макар че искрено се бе опитал да го избегне. От тази работа можеше да излезе някоя страшна бъркотия, която не би донесла нищо добро нито на Джоузефин, нито на него. Възмущението на Марис не го засягаше — през цялата есен тя беше негова, стига да поискаше, но Антъни не желаеше да се жени, изобщо не искаше да се обвързва с когото и да било.
Когато в пет и половина се освободи, навън беше тъмно и той подкара колата си към новата сграда на Филантрофилогията из лабиринта от реконструиращи се обекти в района на Грант Парк. Мрачността на мястото и часа му подействаха потискащо и тази връзка му се стори още по-мъчителна. На излизане от колата мина край някакъв младеж, който седеше в един паркиран роудстър — младежът му се стори познат, — и намери Джоузефин в полумрака на малкото преддверие, което се намираше между двойните врати.
Тя изрече нещо неразбираемо за поздрав и се хвърли право в обятията му, като вдигна лице към неговото.
— Мога да остана само за секунда — заяви Джоузефин, сякаш той я бе помолил да дойде. — Със сестра ми ще ходим на една венчавка, но трябваше да те видя.
Когато Антъни заговори, гласът му замръзна в бяла мъгла, която ясно се виждаше в мрака. Каза неща, които й беше казвал и преди, но този път твърдо и окончателно. Не му беше толкова трудно, защото почти не виждаше лицето й и защото някъде по средата тя го ядоса, като се разплака.
— Знаех си, че ще излезеш непостоянен — прошепна тя, — но не очаквах това. Както и да е, имам достатъчно гордост, за да не ти досаждам повече. Тя се поколеба. — Но бих искала да се срещнем още веднъж и да се опитаме да разрешим нещата по друг начин.