Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Първият му порив бе да разбере с кого танцува. Беше младеж, когото познаваше, и с тази увереност той скочи на крака, дръпна го бързо за сакото и стъпи на дансинга.
— Мога ли да отнема дамата, моля?
Джоузефин се приближи плътно, когато започнаха да танцуват, погледна го в очите за миг и сведе поглед встрани. Не му каза нищо. Като осъзна, че тя едва ли е на повече от шестнайсет години, Антъни вътрешно се помоли дано тези, които чакаше, да не пристигнат по средата на танца.
Когато той свърши, тя отново вдигна очи към него. Обзе го чувството, че е сбъркал, че тя е по-голяма, отколкото му се беше сторило. Малко преди да я остави на масата й, нещо го накара да каже:
— Може ли да го повторим по-късно?
— О, разбира се.
Тя впи очи в него и погледите им блеснаха като стомана — може би от стоманата на железопътните релси, донесли богатството на техните семейства, на което те разчитаха. Антъни се запъти обратно към масата си смутен.
Един час по-късно те си тръгнаха заедно от „Блакстън“ с неговата кола.
Просто се беше случило — Джоузефин бе заявила в края на втория им танц, че трябва да си тръгва; последва нейната молба и силното му смущение, когато прекоси с нея пустия дансинг. Като я изпращаше до вкъщи, той правеше услуга на сестра й, но имаше безпогрешното усещане, че нещо ще стане.
Въпреки всичко, когато излязоха навън, сблъсъкът с острия студ го тласна към размисъл и той отново се опита да си изясни отговорността, която падаше върху него в този случай. Нямаше да бъде леко с Джоузефин, чиято младост, изпълнена с тъмни сенки и светли пориви, напираше буйно към него. Когато влязоха в колата, той се опита да овладее положението, като я погледна с твърд мъжки поглед, но нейните очи, блестящи като в треска, стопиха заплашителната му свирепост за по-малко от секунда.
Погали лениво ръката й, но веднъж попаднал в обсега на парфюма й, вече я целуваше задъхано.
— Ето, това е то — прошепна тя след малко.
Той се стресна и се почуди дали не е забравил нещо — нещо, което да й е казал преди.
— Какви жестоки думи — рече той, — точно когато бях започнал да се разчувствам.
— Само исках да кажа, че всяка минута с теб може да се окаже последна — тъжно промълви тя. — Нашите ще ме пратят да уча другаде; те си мислят, че все още не съм разбрала за това…
— Колко жалко.
— … а днес се съюзиха и се опитаха да ме убедят, че ти не подозираш за моето съществуване!
След дълго мълчание Антъни тихо добави:
— Надявам се, че не си им позволила да те убедят.
Тя се засмя:
— Просто се изсмях и дойдох тук.
Тя зарови ръка в неговата и когато я притисна, очите й — вече светли, а не тъмни — се издигнаха на височината на неговите и се приближиха към него. Минута след това той си помисли: „Това, което върша, е гадно от моя страна.“
Антъни беше сигурен, че го върши той.
— Толкова си сладък — каза тя.
— Ти си мило дете.
— Мразя ревността повече от всичко на света — избухна Джоузефин, — а точно аз трябва да страдам от нея. И собствената ми сестра — най-много от всички.
— О, не — запротестира той.
— Нищо не можех да направя, след като се влюбих в теб. Опитах се да излизам от къщи, когато знаех, че ще дойдеш.
Силата на лъжите й се криеше в нейната прямота, в простото и абсолютно убеждение, че онзи, когото обича, трябва да й отвърне със същото. Джоузефин никога не изпитваше свян или горест. Живееше в свят, в който момичетата остават насаме с мъжете — в него тя се движеше свободно от осемгодишна възраст. Не замисляше предварително действията си, а просто се отпускаше и завладяващата й жизненост свършваше останалото. Едва когато младостта ни напусне и опитът ни снабди с някаква малоценна смелост, повечето от нас осъзнават колко прости са тези неща.
„Но не е възможно да си се влюбила в мен“ — искаше да каже Антъни, а не можеше. Той се пребори с желанието отново да я целуне, макар че искаше да го стори с нежност, и започна да й говори, че от нейна страна това е неразумно, но преди още да се впусне в благородното си дело, тя бе отново в прегръдките му и шепнеше нещо, което той не можеше да не приеме, тъй като бе обвито в целувка. След това остана сам и потегли от техния вход.
Какво се беше съгласил да направи? Всичко, което си бяха казали, звънеше и пулсираше в ушите му като внезапна треска — утре в четири часа на ъгъла.