Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Тя го беше изоставила, беше се отрекла от хилядите целувки, които никога не бе получила, от стотиците дълги и вълнуващи танци в прегръдките му, от стотиците вечери, които никога нямаше да си възвърне. Тя не каза нищо за писмото, което му беше написала предишната вечер и не бе изпратила и което сега вече нямаше никога да му изпрати.

— Не трябва да мислиш за такива неща на твоята възраст — каза мисис Пери. — Ти си още дете.

Джоузефин стана и отиде до огледалото.

Обещах на Лилиан да отида у тях. Вече закъснявам.

В своята стая мисис Пери си каза: „Още два месеца до февруари.“ Беше красива жена, която искаше всички около нея да я обичат; в нея нямаше власт да командва. Тя оформи решението си като стегната колетна пратка, в която постави Джоузефин, и я прати по пощата на сигурния адрес на училището „Брирли“.

Един час по-късно в кафето на хотел „Блакстън“ Антъни Харкър и още някакъв млад мъж седяха на една маса. Антъни беше жизнерадостен младеж, бездеен, доста богат и доволен от настоящата си популярност. След кратък престой в един от източните университети той се бе преместил в известен колеж във Вирджиния, под чиято по-малко взискателна закрила бе завършил образованието си — или поне бе усвоил определени любезности и маниери, които момичетата от Чикаго намираха за очарователни.

Ето го там онзи, Травис де Копет — току-що бе отбелязал приятелят му. — За какво се мисли той всъщност?

Антъни погледна отдалеч младежите в другия край на салона и разпозна по-малката от сестрите Пери заедно с други млади момичета, които напоследък често беше срещал по улиците. Макар че те явно се чувстваха съвсем като у дома си, изглеждаха глупави и шумни. Той отмести поглед от тях и се заоглежда наоколо за компанията, с която трябваше да отиде на танци, но продължи да седи на мястото си, когато помещението — потънало в полумрак, независимо от лампите в него и пълната тъмнина навън — се раздвижи от вълнуваща задушевна музика. Около него се завъртя набъбващ парад. Кавалерите — в свободни костюми, като че ли току-що бяха дошли от някой важен прием, и дамите със своите шапки, които сякаш всеки миг бяха готови да полетят, придаваха на тази сцена особена мимолетност. Впечатлението, че това събиране — далеч не непредвидено и почти потайно — много скоро ще бъде заменено от официални ангажименти, събуди в него желанието да хване последните му мигове и той се вглеждаше в тълпата все по-съсредоточено, за да открие някое познато лице.

Едно лице се появи внезапно иззад рамото на някакъв мъж на по-малко от метър и половина от него и за момент Антъни стана обект на най-печалния и най-трагичен поглед, който някога бе отправян към него. Това едновременно беше и не беше усмивка — две големи очи с ярки триъгълници грим под тях и устни, извити във всемирно съжаление, което сякаш включваше и него, и нея, — но въпреки всичко това не беше изражение на жертва, а по-скоро на самия демон на нежната меланхолия — и за първи път Антъни наистина видя Джоузефин.