Хайка за вълци

— Аха, плъховете усещат, че гемията ще потъне. От една страна, залагат дъщерята, а, от друга, искат да изкарат сина герой антифашист. Само че малко късничко. Никакви писъмца няма да им помогнат.

Той си влезе в къщи, а последните му думи като че бяха останали при мен и от тях ме лъхна студенина и враждебност. „Хайде спи, че утре трябва да се пръждосваш.“ Това ме порази, защото за пръв път в съвместния ни живот не проявяваше съчувствие, а едва ли не презрение към мен, и то когато се намирах в толкова тежко и безнадеждно положение. Бях вече зрял мъж, но все още изпитвах към него синовно чувство, останало ми от детството, бях свикнал да го имам за баща и майка. Когато баща ни почина, той бе на шестнайсет години и стана глава на семейството. Завършил бе трети прогимназиален клас и много му се искаше да учи в гимназията, но смъртта на баща ни му попречи. Но и да не бе починал, баща ни едва ли щеше да го изпрати в града, тъй като имаше само двайсетина декара, два вола и една крава, което за нашия край на едри земевладелци и чифликчии беше истинска сиромашия. Освен това по негово време селяните не откъсваха очи от земята и живееха в затворен кръг, изпълнени с някакъв див антагонизъм към града и учените хора. По онова време единствен от селските младежи Иван Шибилев прекрачи това табу.

Стоян не обичаше земеделската работа и още оттогава започна да крои планове с какво друго да се залови. Смяташе, че има призвание за друга дейност, но каква, сам не можеше да определи, и това го измъчваше. Между другото Иван Шибилев „се насити на учението“, както казваха селяните, и се завърна на село. Беше облечен супермодерно за онова време — с двуредно сако на райета и панталон с много широки крачоли, а на главата си носеше черна широкопола шапка. Той живееше като птичка божия, в непрекъснато движение между селото и градовете, неспокоен и весел, винаги изпълнен с идеи и хрумвания, може да се каже, че всички обществени и културни начинания бяха замислени от него. Като всеки теоретик обаче той оставяше на другите да осъществяват идеите му, деловите работи не му бяха особено приятни, ето защо, преди да лансира някоя идея, предварително си осигуряваше верни съмишленици. Един от тях беше брат ми Стоян. Иван Шибилев бе открил, че той има буден дух, и когато реши да основе читалище, на него възложи ръководството на строителството. Стоян събра група младежи и още в ранна пролет направиха кирпич на селското блато. През лятото кирпичът изсъхна и наесен, когато свърши полската работа, започна строежът на читалището. За самостоятелна сграда и дума не можеше да става, защото нямаше нито „петно“ за строеж, нито материали, та го струпаха на задната страна на старото четирикласно училище. Младежите примъкнаха от домовете си каквото можеха — греди, керемиди, стари касалъци, врати, и до първия сняг сградата бе покрита. Отвън изглеждаше като сайвант или обор, но вътре вместо сечива или добитък имаше театрална сцена, издигната на половин метър от земята. За сцената бе нужен плат за завеса, за прозорците — чамов материал, за пода — тухли, а пари нямаше и нямаше кой да ги даде. Никой не искаше да авансира едно такова недоходно и преди всичко съмнително предприятие. Местните власти даже съставиха акт за незаконно строителство на Иван Шибилев и брат ми при условие, че ако глобата не се изплати в едногодишен срок, кирпичената сграда ще бъде разрушена.