Хайка за вълци

Традицията, както бива винаги с обречените, не подозираше, че шаечният костюм, който бе застанал така самотен и притеснен пред очите й, е троянски кон, от чиято утроба много скоро щяха да изскочат фанатизираните привърженици на новата мода и да атакуват крепостта й отвътре. Засега традицията бе неуязвима зад дебелите стени на невежеството си и не се засегна от дръзкото предизвикателство на шаечния костюм, задоволи се да го удостои с презрителни усмивки и одумки. Младежите минаваха покрай него и макар че не му се възхищаваха, не го и осмиваха, но в любопитството, с което го оглеждаха, по-наблюдателното око можеше да открие зародиша на едно скорошно ренегатство от старата мода. Само младите гагаузи проявиха груба невъздържаност, гледаха шаечния костюм от упор с опулени очи, както се гледа чучело, опитваха се да скъсат копчетата, кикотеха се и си говореха нещо на турски. Бяха двайсетина младежи от съседното село, бастион на старовремски предразсъдъци и невежество, което нашенци презрително наричаха Гагаузландия. Имаха обичай по празници да гастролират в съседните села като ансамбъл за народни танци, а покрай това и да отвлекат по някоя мома. Пристигаха на каруци или на коне, отсядаха у познати или на поляната и отиваха на хорото. Водеха си двама кавалджии с огромни и силнозвучащи кавали като йерихонски тръби. Бяха все хубави яки момци с островърхи астраганени калпаци, с морави антерии и гайтанлии черни потури, над дясното ухо всеки имаше забучена китка или извито като запетайка перце от опашката на юрдек. За разлика от нашенци бяха обути в чизми с кончове до коленете, от кончовете се показваха триъгълни дантели, изплетени от разноцветни конци, от всеки пояс се подаваше дръжка на пищов, а от всеки кончов — бял кокален чирен на нож. Говореха с другоселците на развален български език и нашенци им се присмиваха, като употребяваха техни изрази: хубава кон, голям нива, отур бакалъм да яде и пр. Особена популярност бе придобил изразът „горе режи, долу цепи“, изречен от един гагаузин, който искал да похвали дините си, толкова стегнати и сочни, че като опреш леко ножа до тях, сами се разцепват до долу.

Гагаузите се славеха с бабаитлъка си, с хубавите си коне и особено с умението си да играят „тропанка“. С безспорното си изкуство да изпълняват този танец те успяваха да преодолеят бариерата на вековния междуселски антагонизъм и да спечелят възхищението на околните села. Насред всеки мегдан в околните села имаше по един кръг, наречен „гагаузки харман“, имаше го и сред нашия мегдан, където ставаше хорото. В този кръг те играеха прочутата си тропанка два или три пъти в годината, и то така, че там никога не растеше трева. Кавалджиите им пристъпваха рамо до рамо по окръжността на хорото, а играчите, хванати яко за поясите, започваха бавно и леко, после навеждаха глави напред като овни, приближаваха се плътно един до друг, стесняваха кръга с прикляквания напред, докато опрат калпаците си в кавалджиите, и започваха да дънят с чизмите си земята така настървено, че мегданът трепереше, а хората ги гледаха в захлас, завладени от първичната им сила и страст. След като изпълнеха коронния си номер, гостите си тръгваха с викове и гърмежи и прахът от каруците им още се виеше над пътя, когато се узнаваше, че между другото са успели да задигнат някоя мома. Именно тези момци бабаити проявиха най-остра непримиримост към градското облекло на брат ми и се заканиха, че ако не го свали при следващото им посещение, ще го съблекат насред хорото, а дрипите му ще окачат на кол в някой бостан. Така брат ми Стоян запали първата искра, от която пламна войната между новата и старата мода.