Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Впрочем говоря глупости, защото по какъвто и начин да живееш, това е Живот. И трябва да го имаш пред вид, когато срещнеш някогашен съученик, който ще ти каже: „Та при последната ни експедиция по Конго…“, или друг, който ще възкликне: „Ама да знаеш каква сладка жена имам и какви мили дечица — тринки.“ Трябва да имаш пред вид това, когато седиш във фоайето на хотела или стоиш подпрян на бара и разговаряш с бармана, или стърчиш на тъмната улица вечер, в началото на март, и поглеждаш в чуждия прозорец. И да имаш пред вид, че малката Сузи има полипи, че хлябът може би е прегорял, и… върви си по пътя — дали вече не ти е време за бастун? — защото трябва да хванеш нощния за Мемфис, а бог ще прости всичките ти грехове. Защото по какъвто и начин да живееш, това е Живот.
Ненаправил и няколко крачки, в къщата гръмна музика, която заглуши детския плач и взе да кърти старата мазилка. Адъм свиреше на рояла.
Хванах влака за Мемфис, останах там три дни, имах сеанс със старата Литълпо и се върнах. С фотокопия и писмени показания в чантата.
Като се върнах, намерих бележка в пощенската си кутия. Телефонният номер на Ан. После в слушалката се чу нейният глас и както винаги сърцето ми подскочи и потъна някъде — като жаба, скочила в езеро с водни лилии. И се разляха кръгове.
Ан каза, че иска да ме види. Отвърнах, че няма нищо по-просто от това, може да ме гледа до края на живота си. Но тя не обърна внимание на тази малка шега — и то с пълно право — и поиска да се видим веднага. В „Кресънт коув“, предложих аз и тя се съгласи. Собственик на „Кресънт коув“ беше Слейд.
Пристигнах преди Ан и седнах да пия със Слейд. Чуваше се нежна музика, лампите светеха с мека светлина, хром-никелът блестеше и като гледах всичко това и жълтеникавия, куршумообразен череп на Слейд, скъпия му костюм и всевластната блондинка на касата, спомних си с тъга онази далечна утрин по времето на сухия закон, когато в изпоплютата от мухи задна стая Слейд, тогава с коса на главата и без грош в джоба, отказа да съдействува на Тайни Дъфи, който се мъчеше да налее с бира чичко Уили от провинцията, който пък не искаше друго освен оранжада и впоследствие се оказа Уили Старк. Така Слейд си оправи завинаги положението. Сега аз пиех с него и се удивлявах: от какви дребни неща зависи издигането или провалът на човека.
Погледнах в огледалото пред мен и видях Ан Стантън да влиза през вратата. Или по-точно, видях нейното отражение да влиза през отражението на вратата. Не се обърнах веднага, за да погледна в лице действителността. Вместо това гледах отражението й, хванато в огледалото, както далечен образ, скован в леда на паметта — нали сте виждали зиме вмразени в чистия лед на замръзналия поток златочервени листа, които изведнъж ви спомнят за дните, когато всички златочервени листа са красили дървесата, а слънцето е изливало такъв поток от светлина върху тях, който сякаш никога няма да секне. Ала това не беше образ от миналото, а самата Ан Стантън, която стоеше в хладната площ на огледалото над барикадата от лъскави бутилки и сифони, на другия край на синия килим — момиче, е, вече не съвсем момиче, а млада, средна на ръст жена, с изумително стройни глезени и възтесни, но така добре заоблени бедра, като че са източени на струг, с талия, която, струва ти се, можеш да обхванеш с пръсти, и всичко това облечено в сив костюм от каша̀, изработен уж в строга мъжка кройка, който обаче крещеше, за да привлече вниманието върху някои съвсем не мъжки подробности, скрити под него.