Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Благодаря, сър! — каза Дамата с треперещия си глас и седна.
Върнън остана прав в дъното на залата, а Чарлз Дамаронде и Лунния Човек се изправиха от двете страни на елегантната Дама. Малцина от присъстващите — не бяха много, само петима или шестима — се надигнаха не за да предложат местата си, а за да излязат от залата. Те не бяха уплашени като татко — бяха потресени, че, без да искат разрешение, чернокожи са влезли в зала, пълна с бели. Всички го знаехме, Дамата също го знаеше. Такива бяха времената, в които живеехме.
— Предполагам, можем да започваме… — поде кметът Суоп. Продължаваше да проучва публиката, поглеждаше към Дамата и Лунния човек и после пак към присъстващите. — Искам да ви приветствам с добре дошли на церемонията по награждаването на победителите в Конкурса по писане от 1964 година, организиран от Съвета по изкуствата на Зефир. Първо, бих искал да благодаря на всеки от участниците, без които не би могло да има конкурс!
Е, речта му продължи известно време. Вероятно щях да задрямам, но не ме свърташе на едно място. Кметът Суоп представи всички съдии и след това членовете на Съвета по изкуствата, след това представи и господин Куентин Фарадей от „Адамс Вали Джърнъл“, който беше дошъл да снима и да интервюира победителите. Най-сетне кметът си седна и мястото му на сцената зае г-жа Пратмор, която извика носителя на третата награда в раздела за есе. При нея се качи възрастна дама на име Делорес Хайтауър, взе есето си от г-н Дийн и в течение на петнайсет минути чете на публиката за радостите от градината с билки, след което си получи плакета и отново седна на мястото си. Есето на първо място, написано от масивен господин с редки зъби на име Джордж Ийгърс, се отнасяше за онзи случай, когато спукал гума недалеч от Тускалууза и единственият и неповторим Биър Брайънт спрял да го пита дали има нужда от помощ, с което доказал божествеността на Биър.
Дойде ред на раздела за поезия. Представете си изненадата ми, когато майката на Демонката се изправи, за да прочете стихотворението на второ място. Ето част от него:
Тя четеше с такава емоция, че се страхувах, че ще се разреве и дъжд ще залее цялата зала. Демонката и баща й ръкопляскаха толкова силно накрая, че човек да си помисли, че е настъпило Второто пришествие.
Стихотворението на първо място — с автор дребна сбръчкана стара г-жа на име Хелън Тротър — беше в същността си любовно писмо, първите стихове от което звучаха така:
А последните:
— Мале — прошепна татко.
Дамата, Чарлз Дамаронде и Лунния човек бяха достатъчно културни да не правят публични коментари.
— А сега — обяви г-жа Пратмор — преминаваме към раздела за разказ.
Сещате ли се за корковата тапа? Ужасно ми трябваше!
— Тази година сред победителите е най-младият в архивите, от самото начало на състезанието през 1955 г. Имахме известни затруднения да решим дали произведението му е къс разказ или есе, тъй като се базира на реално събитие, но в крайна сметка решихме, че показва достатъчно творчески умения и полет на въображението, че да го сметнем за разказ. А сега, приветствайте, моля, носителя на третото място, който ще ни прочете разказа си със заглавие „Преди изгрев“, Кори Макенсън! — г-жа Пратмор даде пример за ръкопляскане.
Татко промърмори:
— Покажи им!
Кой знае как успях да се изправя.
Докато вървях към сцената, скован от транса на ужаса, чух Дейви Рей да се хили и после тихо „прас“, когато баща му го плесна по опакото на врата. Г-н Дийн ми връчи разказа ми, а г-жа Пратмор наведе надолу микрофона, за да мога да говоря в него. Погледнах към морето от лица пред себе си; те всички сякаш се сливаха в едно, в колективна маса от очи, носове и усти. Внезапно се вцепених от страх — дали ми беше вдигнат ципа? А смеех ли да сведа очи и да погледна? Забелязах фотографа от „Джърнъл“ с приготвен апарат. Сърцето ми тупкаше като крилца на затворена в клетка птичка. В стомаха ми се търкулна кисела топка, но знаех, че ако повърна, никога повече нямаше да видя бял ден. Някой се изкашля, а друг някой си прочисти гърлото. Всички ме гледаха и в ръцете ми листовете трепереха.