Момчешки живот

Трябва да обясня, че хората в Зефир умееха да оказват подкрепа. Другата възможна причина бе да не дават нищо интересно по телевизията в събота вечер. Отвориха килер и изнесоха още столове. Тълпата се смълча за няколко секунди, когато в стаята с голяма усмивка на лицето влезе Върнън Тъкстър, облечен само по последните остатъци от летния си тен. Но хората вече бяха привикнали с него и се бяха научили къде да гледат и къде — не.

— Тоя е все още гол, маме! — посочи Демонката, но като изключим няколко приглушени кикота и изчервени лица, никой не направи сцена.

Върнън си придърпа стол в ъгъла в дъното на залата и седна там, спокоен като крава. Имам предвид като бик.

По времето, когато кметът Суоп и г-жа Пратмор извадиха кутия с плакети на масата отпред, в залата вече се бяха събрали към седемдесет любители на литературата. Г-н Гроувър Дийн, строен мъж на средна възраст, който носеше старателно сресана кестенява перука и кръгли очила със сребърни рамки, излезе отпред, понесъл папка и седна на масата заедно с кмета и г-жа Пратмор. Дръпна ципа на папката и извади отвътре купчина листове, които, предположих, представляваха печелившите произведения в трите категории — къс разказ, есе и поезия.

Кметът Суоп се изправи и почука микрофона на сцената. Приветства го писък на микрофония и шум като слон, който изпуска газове, което предизвика хор от кикот и накара кметът да махне на човека, който се занимаваше с озвучаването. Тъкмо всички се успокоиха, микрофонът бе настроен и г-н Суоп си прочисти гърлото и се приготви да заговори, когато из публиката премина вълна шепот. Погледнах през рамо към вратата и подскачащото ми сърце се преметна като сомче. Току-що беше влязла Дамата.

Тя беше облечена във виолетово и носеше кръгла шапчица и ръкавици. Мрежичка на фин воал се спускаше върху лицето й. Изглеждаше крехка, синкавочерните й ръце и крака бяха тънки като клечки. Подхванал я под лакътя с тъй дискретната си ръка я крепеше Чарлз Дамаронде с масивните рамене и веждите на върколак. На три стъпки зад Дамата вървеше Лунният човек, понесъл бастунчето си и надянал лъскав черен костюм с червена вратовръзка. Беше без шапка, двуцветното му тъмно-и-светло лице и теме сияеха оголени пред очите на всички.

Муха да бръмнеше в залата, щеше да се чуе. Или по-точно, сопол да паднеше от носа на Демонката…

— Олеле! — прошепна мама.

Татко нервно помръдна на стола си и, предполагам, щеше да стане и да си отиде, ако не се налагаше да остане заради мен.

Дамата огледа публиката иззад воала си. Всички столове бяха заети. Мярнах за момент зелените й очи — наистина за секунда, — но това беше достатъчно да ми се стори, че подушвам вдигаща пара пръст и блатни цветя. След това, внезапно, Върнън Тъкстър се изправи и с поклон й предложи стола си.