Върховният повелител

Сония направи крачка към него, после още една. Той я гледаше напрегнато, намръщено. Тя го подтикна да надникне в съзнанието й, да усети собствените й мисли така, както тя бе познала неговите.

Очите му се разшириха изненадано, когато девойката се озова съвсем близо до него. Тя почувства как ръцете му улавят нейните и ги стискат силно в мига, когато се повдигна на пръсти и го целуна.

Акарин застина на място. Сония се отпусна на гърдите му и усети ударите на сърцето му. Той затвори очи, но след това се отдръпна от нея.

— Спри. Престани – изрече магьосникът със задъхан глас. Той отвори очи и напрегнато се взря в нея. Въпреки това ръцете му все още стискаха нейните, сякаш изобщо не искаше да я пусне. Сония се вгледа в очите му. Дали не го беше разчела неправилно? Не, тя бе сигурна в онова, което бе усетила.

— Защо?

Той се намръщи.

— Това не е правилно.

— Правилно? – отекна гласът й. – Защо? И двамата се чувстваме... чувстваме...

— Да – отвърна нежно той и извърна поглед. – Но трябва да мислим и за други неща.

— Например?

Акарин пусна ръцете й и отстъпи назад.

— Това не е честно – спрямо теб.

Сония го погледна внимателно.

— Мен? Но...

— Ти си млада. Аз съм дванайсет... не, тринайсет години по-възрастен от теб.

Сония разбра защо Акарин се колебае.

— Така е – отвърна тя, като подбираше внимателно думите си. – Но жените в Домовете непрекъснато се омъжват за по-възрастни мъже. Много по-възрастни. И то когато са още на шестнайсет. А аз съм почти на двайсет.

Акарин изглеждаше така, сякаш се бори със себе си.

— Аз съм твой наставник – напомни й упорито той.

Тя не можа да не се усмихне.

— Вече не си.

— Но ако се върнем в Гилдията...

— Ще предизвикаме скандал? – Тя се изкиска. – Мисля, че започнаха да свикват вече. – Сония се надяваше, че ще успее да го накара да се усмихне, но той само се намръщи. Лицето й отново стана сериозно. – Говориш така, сякаш ще се върнем обратно и всичко ще бъде както преди. Дори да се върнем, за нас нищо няма да е същото. Aз съм черна магьосница. Ти също.

Той потрепна.

— Съжалявам. Не трябваше изобщо...

— Не ми се извинявай точно за това – възкликна тя. – Аз сама избрах да се науча. И не го направих заради теб.

Акарин я гледаше мълчаливо. Тя въздъхна и му обърна гръб.

— Какво пък, това ще усложни нещата.

— Сония!

Тя се обърна и застина, когато го видя да пристъпва към нея. Той отметна кичур коса от лицето й. При докосването му пулсът й се ускори.

— През следващите няколко седмица може и да загинем – каза тихо Акарин.

Тя кимна.

— Знам.

— Щях да съм по-спокоен, ако знаех, че си в безопасност.

Тя го погледна с присвити очи. Той се усмихна.

— Не, няма да започвам да споря отново, но... Какъв съм глупак! Трябваше по-рано да помисля за това.

Тя се намръщи недоумяващо.

— За кое?

Акарин протегна ръка и прокара пръст по веждата й.

— Няма значение. – Устните му се разтеглиха в познатата полуусмивка. – Във всеки случай вече е твърде късно. Трябваше да го разбера още в онази нощ, когато уби жената ичани.