Върховният повелител

В долината отекна силен крясък. Сония стреснато подскочи, когато една голяма бяла птица се издигна над близкото дърво. Тя плесна няколко пъти с крила и изведнъж се стовари на земята.

Акарин се засмя.

— Явно ще останем.

Той бързо изтича до птицата. Когато Сония видя големите й очи, тя ахна изненадано.

— Мълук!

— Да. – Акарин се усмихна накриво. – Забавно, не мислиш ли? Какво би казал кралят, ако разбере, че сме изяли инкола на неговия Дом?

Той тръгна към потока. След неколкостотин крачки двамата стигнаха до края на долината. Ручейчето се стичаше от надвисналата скала.

— Ще спим ето там. – Акарин посочи скалния навес. Той седна до потока и започна да скубе птицата. Сония погледна към меката трева под краката й, после към твърдия камък под скалния навес. Тя се отпусна на колене и започна да скубе тревата. Докато я носеше към място им за спане, миризмата на печено месо подразни обонянието й и червата й закуркаха.

Акарин остави мълука да се готви в плаващо кълбо от топлина и отиде до едно от дърветата. Погледна нагоре към клоните му и те започнаха да се клатят. Сония чу тихо тупване, после видя Акарин да коленичи и да търси нещо по земята.

Тя отиде при него.

— Чупят се малко трудно, но са много вкусни – каза той и й подаде един орех. – Събери ги. Мисля, че малко по-нататък видях малко бодливки.

Луната се беше спуснала ниско. В тъмнината орехите се намираха трудно. Тя започна да опипва земята наоколо, докато не усетеше гладката им форма под пръстите си. След като ги събра в ризата си, тя ги отнесе при печащия се мълук и скоро откри начин да ги разчупва, без да поврежда меката ядка вътре.

Акарин се върна, носейки в ръце груба каменна купа, пълна с плодчета и няколко дълги стебла. Плодчетата бяха обсипани с неприятни бодлички. Докато белеше орехите, Сония наблюдаваше как Акарин повдига плодчетата с магия и внимателно обелва кожата заедно с бодлите. Скоро купата се напълни до половината с тъмна мека маса. След това той се захвана да чисти стеблата.

— Мисля, че малкото ни пиршество е готово – обяви той. После й подаде две стебла. – Това е шем. Не е особено вкусен, но е ядивен. Не е добре да се храним само с месо.

Сония установи, че вътрешността на стеблата е приятно сочна, макар и безвкусна. Акарин разкъса мълука, съдържащ повече месо от всички други птици, които бяха хващали досега. Орехите също се оказаха много вкусни. Акарин смачка плодчетата, после добави вода към кашата и направи плодова напитка. След като се нахраниха, Сония почувства стомаха си пълен за пръв път, откакто бяха влезли в Сачака.

— Странно как нещо толкова семпло, като храната, може да достави такова удоволствие. – Тя въздъхна доволно. Долината беше вече почти изцяло потънала в мрак. – Чудя се как ли ще изглежда това място на дневна светлина.

— След някой друг час ще разбереш – отвърна Акарин.