Половин война

Рейт махна вяло към носа си:

— Както виждаш, вече не съм чак такъв почитател на чупенето на носове. Желая ти късмет. — Той потупа Кол по рамото и се обърна да си върви. — Ще намина утре.

Знаеше, че няма да го направи.

Здрачаваше се, майка Слънце бе на път да скрие лицето си зад града и сенките се простираха дълги по доковете на Скекенхаус. Последните ѝ лъчи караха стъкълцето в дланта на Рейт да блести. Малкото шишенце, което му даде майка Скаер, беше празно сега. Беше предречено, че не се е родил още на този свят мъжът, който ще убие Гром-гил-Горм, но ето, че няколко капки в чаша вино свършиха работата. Прав беше Кол. Смърт чака всички ни.

Рейт пое дълбоко дъх, стисна юмрук и примижа, когато старата болка проряза кокалчетата на ръката му. Човек ще си рече, че с времето болката отслабва, но всъщност, колкото по-дълго я носи със себе си, толкова по-силна става тя. И Дженър беше прав. Нищо не зараства напълно.

Беше оръженосец на крал, после телохранител на кралица, винаги пръв в битката, гребец на кораб с екипаж от герои. Но вече не беше сигурен какво е. Нито какво иска да бъде.

Разбираше само от битки. Някога си мислеше, че майка Война ще му донесе слава, лъскава купчина злато и сребро и стотици братя в стената от щитове. Вместо това тя му отне единствения брат, който имаше и му остави само рани.

Рейт постави ръка на посинените си ребра, почеса се по превързаната ръка, сбърчи нос и усети болката да се разпростира по лицето му. Това получаваш от битките, ако въобще оцелееш. Глад, болка, самота и куп съжаления.

— Не ти е провървяло, а? — Трън Бату стоеше с ръце на хълбоците, с гръб към отиващата си светлина и Рейт виждаше само тъмния ѝ силует.

— Как разбра? — попита я.

— Каквото и да е било, нямаш вид на човек, на когото му е провървяло.

Рейт въздъхна дълбоко:

— Дошла си да ми се подиграваш, или да ме убиеш? Всъщност, няма значение, все ми е едно, няма да те спирам.

— Всъщност, нито едното, нито другото. — Тя седна бавно до него и провеси дълги крака от пристана. Помълча за момент и гледа смръщено към морето. Подухна вятър и подгони няколко сухи листа по пристана. Накрая тя пое дъх и заговори. — Не е лесен животът на хора като нас, а?

— Така изглежда.

— Онези от нас, които сме докоснати от майка Война… — Тя зарея поглед в хоризонта. — Когато дойде редът на баща Мир, не знаем какво да правим със себе си. Целият ни живот е минал в битки и когато ни свършат враговете…

— Се обръщаме един срещу друг — каза Рейт.

— Кралица Лейтлин ми предложи да се върна на служба при нея като избран щит.

— Радвам се за теб.

— Не мога да приема.

— Нима?

— Остана ли тук, ще виждам само това, което изгубих. — Тя зарея отново поглед в морето и устните ѝ се разтегнаха в горчива усмивка. — Бранд не би искал да линея по загубеното. В това момче нямаше и капка ревност. Щеше да иска да види млади фиданки да пробиват пепелта. Нова надежда. — Тя плесна камъка до себе си. — Отец Ярви ми подари „Южен вятър“.

— Щедър подарък.

— Не мисля, че скоро ще му се наложи да плава докъдето и да било. А аз смятам да тръгна надолу по „Божествена“ и „Недостъпна“, да плавам до Първия сред градовете, че и по-нататък. Ако тръгна до няколко дни, ще изпреваря леда. Събирам екипаж. Старият ми приятел Фрор е новият ми кормчия. Старият ми приятел Досдувой е отговорник за склада, а старата ми приятелка Скифър ще определя курса.