Половин война
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин война». Краткое содержание книги:
— Само за момент — каза тя на майка Ауд, която от своя страна изгледа Рейт с такова възмущение, все едно беше пълна с чумави трупове каруца. Кралицата излезе от обкръжението на свитата си и се огледа в двете посоки на улицата. — Не мога да говоря с теб така.
— Може би по-късно, тогава…
— Не. Никога. — Някога му каза, че думите са оръжия и режат по-дълбоко от острието на меч и той се смя от сърце. Сега това нейно „Никога“ му подейства като кинжал в корема. — Съжалявам, Рейт. Не мога да те държа повече край себе си.
Почувства се така сякаш току-що му разпраха корема и червата му се изсипаха на улицата.
— Не би било благоприлично, а? — изграчи той.
— Проклето да е благоприличието! — изсъска тя. — Не е редно. Нито за страната ми. Нито за народа ми.
— Ами за теб? — Думите се отрониха от устата му като пълна с отчаяние въздишка.
Лицето ѝ се сгърчи като от болка. После се натъжи. Накрая на него се изписа нещо като тъга.
— Нито за мен. — Тя се наведе и го изгледа изпод вежди. Думите ѝ бяха като от стомана и колкото и да му се искаше да открие някакво двусмислие в тях, те не показаха такова. — По-добре да приемем, че времето, което прекарахме заедно, е било просто сън. Приятен сън, но нищо повече. Сега е време да се събудим.
Щеше му се да каже нещо умно в момента. Или нещо изпълнено с достойнство. Или нещо злобно. Или просто нещо, каквото и да е. Но Рейт никога не го беше бивало много в приказките. Не знаеше как да опише просто с думи какво точно чувстваше в момента, затова замълча. Мълча и гледа как тя се обърна да си върви. Как се върна отново в свитата си от прислужници, стражи и застана до недоволния си пастор.
Сега разбираше всичко. Трябваше да се досети, че е така. През зимата топлината му я устройваше, но сега, когато настъпи лятото, тя с лекота се отърси от него като от старо наметало. Не можеше да я вини. В края на краищата тя беше кралица, а той убиец. За никого не беше редно, освен за него. Сигурно трябваше да е благодарен и на малкото, което получи от нея и сигурно щеше да е, ако не го болеше толкова. И ако имаше някаква идея как да не изпитва каквото изпитваше.
Сигурно трябваше да направи нещо и на свой ред да я нарани. Или просто да се врътне на пети и да си тръгне с небрежна походка, все едно имаше стотици други жени, които бяха готови да се избият една друга за вниманието му. Но за беда, обичаше я прекалено много, за да направи кое да е от двете. Обичаше я прекалено много, за да направи каквото и да било освен това, което всъщност направи. Стоя на улицата, разтрива ранената си ръка, счупения си нос и гледа жално след нея като вързано на двора куче. Надяваше се, че тя ще спре. Че ще размисли. Че ще погледне през рамо поне.
Нищо такова не се случи.
— Какво е станало между вас двамата? — Рейт се обърна и се озова пред Синия Дженър. — И не ми казвай „нищо“, момче.
— Нищо, старче. — Рейт се опита да се усмихне, но не намери сили за това. — Благодаря ти.
— За какво?
— Че ми даде шанс да бъда по-добър. Повече е отколкото заслужавам.
И той прегърби рамене и тръгна през дъжда.
Рейт стоеше на улицата срещу ковачницата, заслушан в звънтенето на наковалнята и загледан в процеждащата се през капаците на прозореца светлина. Чудеше се дали Рин удряше с чука вътре.
Изглежда където и да отидеше, бързо се устройваше. Нищо чудно в това, беше момиче на място. Знаеше какво иска и беше готова да работи за него. Умееше да създава неща от нищото, да поправя счупеното. Всичко, което той не беше.
Знаеше, че няма право да иска нищо от нея, но когато брат му умря, намери утеха в ръцете ѝ. Боговете му бяха свидетели, тогава имаше нужда от утехата ѝ. Пък и не знаеше къде другаде да отиде.
Подсмръкна унило, изтри сополите от счупения си нос в превръзката на ръката, прекоси улицата и застана пред вратата. Вдигна ръка и понечи да почука.
— Какво те води насам?
Пасторското момче, Кол, вървеше към вратата. На устните му играеше закачлива усмивка и нещо в нея напомни на Рейт за брат му. Беше същият нервак като преди, но в походката му имаше лекота и непринуденост. Имаше вид на човек, постигнал мир със себе си и на Рейт му се прииска да знае как бе успял да направи това.
Трябваше да мисли бързо. Какво да отговори?
— Ами… мислех си да си поръчам нов меч. Тук работи онзи оръжейник, нали?
— Казва се Рин и да, тук работи. — Кол извърна ухо към вратата и се усмихна така сякаш чуваше най-приятната музика на света. — Никой не прави по-добри мечове от Рин. Никой, никъде по света.
— Ами ти, не мислех, че си падаш много по оръжията.