Кралство на пепелта

Воините от Гибелния легион започнаха да блъскат с мечове по щитовете си в несекващ ритъм, надвиващ този на треперещата под моратската сган земя.

Едион не се и озърташе за хамелеонката из войската си. Ниско над вражеското множество кръжаха илкени. Несъмнено си беше набелязала първо тях.

Той спря коня по средата на фронтовата линия. Заледената река Ланис беше почти затрупана под снощния сняг. Но моратската армия знаеше за нея. Валгските принцове вероятно бяха проучили старателно терена. И него самия, както и методите и способностите му. Едион съзнаваше, че рано или късно ще се изправи лице в лице с някого от тях, ако не и с всичките. И краят нямаше да е благополучен.

Но го интересуваше само да тръгнат през реката. Ендимион и Селен, единствените елфи, в чиито вени бе останала поне мъничко магия, чакаха сигнал зад първата редица на Гибелния легион.

Погледите на войниците му бяха като призрачен допир между плещите му, по тила под шлема му. Не си беше подготвил насърчителна реч.

А и с една реч нямаше да ги опази от смъртта.

Затова просто извади Меча на Оринт, вдигна щита си и се присъедини към ритмичния тропот на Гибелния легион.

Целият му бунт, цялата ярост в сърцето му намери отдушник в сблъсъка между древното острие и очукания заоблен метал.

Щитът на Рое.

Едион никога не го беше казвал на Елин. Искаше чак като се върнат в Оринт да ѝ разкрие, че щитът, който носеше, който толкова години не бе загубил, беше принадлежал на баща ѝ. И на мнозина други воини преди него.

Нямаше име. Дори Рое не знаеше възрастта му. А когато Едион го измъкна от стаята му - единствената вещ, която спаси, след като го достигна вестта, че семейството му е било изклано, - тогава позволи на всички останали да забравят за него.

Дори Дароу не го позна. Износен от войни и простичък на вид, щитът стоеше неизменно до Едион, за да му напомня за всичко изгубено. За всичко, което щеше да брани до сетен дъх.

Войниците от съюзническите им армии също подхванаха бойния ритъм. А моратската достигаше реката. Двамата валгски принцове на коне излаяха някаква заповед и първите пехотинци тръгнаха по леда. Илкените продължаваха да кръжат в центъра на войската. За да атакуват, когато противникът се изтощеше достатъчно.

Рен Алсбрук и оцелелите им стрелци се прикриваха зад редиците и обстрелваха оттам крилатите изчадия.

Едион и армията му не спираха да блъскат мечове в щитовете си.

А моратската паплач плъзваше все по навътре по замръзналата река.

Едион поддържаше ритъма, но враговете не подозираха каква е основната му цел.

Да прикрие пропукването на леда дълбоко под краката им.

Вече почти прекосяваха реката.

Енда и Селен нямаха нужда от заповед. Вятърът им помете леда, после се блъсна мощно в него между пукнатините, които бяха направили до момента. И го разцепи. Пръсна го на парчета.

В първия миг Морат напредваше към тях.

В следващия войниците потънаха сред разплискана вода и панически крясъци. Илкените се спуснаха да вадят тела, теглени надолу от тежките брони.

Но Рен Алсбрюк това и чакаше - изрева някаква заповед на стрелците си и те заобсипваха чудовищата със стрели. Онези, които улучваха в крилата, се строполяваха върху леда и потъваха в студените дълбини. Някои дори биваха повличани от давещите се наоколо войници.