Кралство на пепелта

Този път, за радост, ѝ трябваха само три.

Пет дни. Пет дни на безкраен кошмар, от който единствено най-тъмните часове на нощта им носеха отмора.

Виждаше Каол само колкото за кратка целувка и прегръдка. Първия път се появи с рана на слепоочието и тя я излекува. Следващия се бе опрял тромаво на бастуна си, целият покрит с мръсотия и кръв - по-голямата част от която чужда.

От черната коремът ѝ се преобръщаше. Валгска. На бойното поле имаше Валги. Обсебили човешки тела. Прекомерно много, за да ги освободи. Не. С това щеше да се заеме след битката. Ако оцелееха.

Прекалено скоро. Ранените и умиращите започнаха да прииждат прекалено скоро. Еретия бе превърнала тържествената зала в болнично отделение и именно там Ирен прекарваше по-съществената половина от времето си. Натам вървеше и сега след онези няколко часа безпаметен сън.

Кулата спря да се люлее и Ирен обяви на всеослушание:

- Руките удържат фронта. Морат ни обстрелва с катапулти, защото не успява да проникне през крепостните стени.

Вярно само отчасти, но семействата, залегнали в коридора върху шалтетата за спане и малкото си притежания, като че ли се поуспокоиха.

Руките действително бяха обезвредили доста от катапултите на Морат, но оставаха още няколко - достатъчно да срутят крепостта и града. И макар още да бележеха отпор на фронта, нямаше да е за дълго.

Ирен не искаше да знае колко от птиците са загинали в боя. Броят на ранените ездачи в тържествената зала обаче ѝ подсказваше, че са много. Еретия се бе разпоредила да водят ранените руки в един от вътрешните дворове, назначавайки им пет лечителки, които да се грижат за тях, и пространството беше толкова препълнено, че едва се минаваше през него.

Ирен продължи със забързани стъпки напред, заобикаляйки внимателно отломките, пръснати по стълбището на кулата. Предния ден така се беше подхлъзнала на някакво парче дърво, че едва не си беше прекършила врата.

Стоновете на ранените достигнаха до нея много преди да влезе в тържествената зала. През отворените ѝ врати се мяркаха редици от войници на хаганата и Аниел. Лечителките не разполагаха с легла за всички, ето защо мнозина лежаха по постелките на пода. А онези, за които и те не бяха достигнали, се задоволяваха с пелерини и одеяла, струпани върху студения камък.

Нищо не стигаше - нито провизиите, нито лечителките. Трябваше да доведат повече от останалата част от армията си.

Ирен нави ръкави и тръгна към умивалника до вратите. Няколко от децата, чиито семейства бяха открили подслон в крепостта, изхвърляха легените с мръсна вода и ги пълнеха с топла и чиста на всеки няколко минути.

На Ирен не ѝ харесваше да допуска децата в близост до толкова кръв и болка, но просто нямаше кой друг да върши и тази работа. И то с такова желание за помощ.

Господарят на Аниел може и да беше ужасен кучи син, но поданиците му бяха смели, благородни хора. И бяха оставили у съпруга ѝ далеч по-дълбока следа от противния му баща.