Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Ирен изтърка хубаво ръцете си, независимо че ги беше измила, преди да слезе, и ги изтръска от водата. Не биваше да пилеят в бърсане оскъдните си парчета плат.
Магията ѝ почти не се беше възстановила въпреки часовете сън. Знаеше, че ако погледне към крепостната стена, ще зърне Каол да се крепи на бастуна си или дори да яхва бойния кон, който бяха оборудвали със специалната му шина. При последната им среща предния следобед вече куцаше сериозно.
Ала не се оплака - не я помоли да пести силата си. Щеше да се бие, без значение дали беше на крака, с бастун, в количката или на кон.
Еретия я пресрещна по средата на залата с лъснала от пот тъмна кожа.
- Водят една ездачка. Гърлото ѝ е раздрано от нокти на звяр, но още диша.
Ирен сдържа тръпката си на ужас.
- Имало ли е отрова по ноктите?
Множество от валгските изчадия имаха отровни нокти.
- Рукинът, който дойде да ни предупреди, че я изпращат, не знаеше.
Ирен извади комплекта си с инструменти от кожената чанта на хълбока си и огледа залата за удобно място, където да разположи ездачката. Беше препълнено, но намери някакво кътче до умивалниците, където току-що си бе измила ръцете.
- Ще ги посрещна на вратата.
И тя понечи да тръгне към входа.
Еретия обаче я хвана за ръката и тънките ѝ пръсти се впиха леко в плътта ѝ.
- Почина ли си достатъчно?
- А ти? - отвърна на свой ред Ирен.
Оставила я беше тук, когато преди няколко часа се насочи към леглото, и явно Еретия или бе пристигнала доста преди нея сутринта, или изобщо не си беше тръгвала.
Еретия присви кафявите си очи.
- Не аз трябва да внимавам колко се натоварвам.
Ирен си даваше сметка, че не говори за Каол и връзката между телата им.
- Знам си границите - увери я сковано тя.
Еретия изгледа многозначително още плоския ѝ корем.
- Мнозина изобщо не биха рискували.
Ирен спря.
- Заплаха ли има?
- Не, но бременността, особено ранната, е изтощителна. И то без ужаса на войната и източването на магията ти докрай всеки божи ден.
Ирен позволи на думите да попият в съзнанието ѝ.
- Откога знаеш?
- От няколко седмици. Усетих с магията си.
Ирен преглътна.
- Още не съм казала на Каол.
- Според мен няма по-подходящ момент от този - посъветва я лечителката, махвайки към треперещата крепост около тях.
Ирен го проумяваше. От известно време търсеше начин да му каже. Но да му стовари подобно бреме, такава тревога за нейната безопасност и тази на живота, растящ в нея... Не искаше да. го разсейва. Да умножава страха, с който несъмнено се бореше, защото тя беше тук, с него.
А и осъзнаеше ли Каол, че ако той загинеше в бой, нямаше да сложи край само на нейния живот... Затова не можеше да му каже. Още не.
Сигурно това я правеше егоистична глупачка, но просто не можеше. Макар че в секундата, в която достигна до това в банята на кораба, след като цикълът ѝ вече закъсняваше дни наред, заплака от щастие. А после я връхлетя и мисълта какво значеше да носи дете в утробата си по време на война; как същата тази война можеше и още да вилнее или поне да е в сетните си
страховити дни, когато рожбата ѝ се появеше на бял свят.
В онзи миг Ирен реши да стори всичко по силите си детето ѝ да не се ражда в свят на мрак и зло.
- Ще му кажа, когато сметна за добре - заяви накрая с леко рязък тон.
Откъм отворените врати се чуха викове:
- Направете път! Направете път за ранената!
Еретия се смръщи, но хукна заедно с Ирен да посрещне жителите на града, натоварени с окървавена носилка и почти мъртвата ездачка на нея.
***
Конят под Каол пристъпи от крак на крак, но не понечи да избяга от мястото им зад по-долния назъбен парапет на крепостната стена. Не беше расов като Фараша, но все пак достатъчно стабилен. Сърцатото животно не се бунтуваше срещу оборудваното му с шина седло, а на Каол друго не му и трябваше.
Знаеше, че слезеше ли от коня, нямаше да може да ходи. Напрежението в гръбнака му подсказваше колко усилено се труди Ирен, въпреки че слънцето едва изгряваше. Но той се биеше също толкова успешно и на конски гръб - и така можеше да предвожда войниците.
Армията на Ераван, ширнала се твърде надалеч, за да преброи войниците, се спусна към стените на града за поредния ден на безпощадна атака.
Руките излетяха в небето, избягвайки вражеските стрели и копия, и започнаха да грабят войници от земята, да ги разкъсват на парчета. Яхналите ги рукини сипеха яростно стрели със стратегически прелети, организирани от Сартак и Несрин.
Но след петдневните сражения дори могъщите руки вече летяха по-мудно.
А обсадните кули на Морат, които в началото лесно превръщаха в отломки от метал и дърво, сега се движеха невъзпрепятствани към крепостната стена.