Черното копие и сянката на Властелина [bg]

„Рано или късно – тъжно размишляваше хобитът, – ще трябва да убия, за да не ме убият. Не, това е невъзможно! Нима ще се наложи да се разделим с отряда? Явно вече престана да бъде сигурно убежище...''

Фолко. сподели своите съмнения с приятелите си. Торин мълчеше, свъсил вежди. Обаче Дребосъка, който хълбока си имаше огромна синина за спомен от копието на Черното джудже, беше настроен много решително.

- Прав си, разбира се! Отдавна е време да напуснем тази компания! – заяви той без сянка на съмнение. – Да се предадем! Може дори на елфите. Пръстенът ти, онзи, дето ти го даде принцът на елфите, нали добре го пазиш? Показваме го и всичко ще е наред, ще ни изпроводят до самия Дом... Там ще си чакаме Олмер на спокойствие. Може пък отнякъде и биричка да намерим, напоследък нещо ми е много мъчно – призна си той накрая.

- Тъй-тъй, само бира ти дай! – промърмори Торин, но личеше, че доводите на Дребосъка за него не са празен звук. – Така е, обаче я помисли хубаво: Отон, мисля си аз, няма да си пробие път към Пътеката на съцветията, колкото и войници да погуби, дори всичките да загинат – пак няма да стане. Даже Олмер няма да успее, освен ако не нахлуе с многохилядна войска и не започне голяма война. Което значи, колкото и тъжно да е, че за нас няма мърдане от отряда. Налага ни се да изминем с Отон целия път докрай. Винаги ще успеем да се предадем. Мисля, че нещо трябва да се промени – или ще се срещнем с Господаря, или ще се върнем.

- Или ще се заковем тук още цяла година да чакаме помощ, докато Олмер преспокойно ще си скита някъде на юг – допълни Дребосъка.

Торин не намери какво да възрази. Накрая нищо не решиха и всичко остана както беше преди.

Ала стражите на Дома на Високия бяха предвождани от достатъчно умни джуджешки и елфически глави, които добре разбираха, че в никакъв случай не бива да позволят този странен отряд да им се изплъзне. Никой от воините на Господаря не мислеше противниците за глупци и знаеше, че преследването им продължава. Но едно моментно отпускане едва не им струва живота. Решил, че предните части на отряда му достатъчно са изпреварили Стражите, Отон даде на войниците си почивка. Всъщност, той надали имаше друг изход – воините му падаха от умора и да спре денем му се видя по-безопасно. И наистина – конният патрул навреме забеляза приближаващи се ездачи, следвани от елфи с лъкове и джуджета с копия. Гонейки конете до смърт, съгледвачите препуснаха към лагера и вдигнаха тревога. Отон изведе изтормозените си десетки изпод гласения им удар, но... преследването продължаваше. Противниковите отряди сменяха едни други, прекрасно въоръжени и сити воини от три раси дишаха във врата на Олмеровите войници, притискайки ги откъм тила и отстрани. Ежедневно и ежечасно отрядът бе заплашван с обкръжение и разгром, понякога стражите на Дома изникваха до самия лагер.