Деца от кръв и кости [bg]

Втурва се покрай мен, тръгва през празненството и навлиза сред палатките. Аз едва успявам да го догоня, когато влетява в палатката си. Отминава Найла и торбата на Зели и грабва брадвичката си.

— Тзеин, не…

Той не обръща внимание на виковете ми и набутва брадвичката в торбата си. Заедно с наметалото си, храната си и останалите си вещи.

— Какво правиш?

Той не ми обръща внимание и хвърля наметалото, сякаш и то е целунало сестра му. Протягам ръка да го докосна, но той рязко отдръпва рамото си.

— Тзеин…

— Какво? — изкрещява и аз се свивам. Той замълчава и въздиша дълбоко. — Съжалявам, аз просто… не мога да продължавам. Приключих.

— Какво искаш да кажеш с това „приключих“?

Тзеин слага торбата на гърба си и стяга кожените ремъци.

— Тръгвам си. Ако искаш, може да дойдеш с мен.

— Чакай, какво?

Не спира, за да ми отговори. Преди да успея да кажа още нещо, той изскача от палатката и ме оставя, втурвайки се в хладната нощ.

Затичвам се след него, но той не прави опит да ме изчака. Тича през лагера, оставяйки зад себе си всички следи от празненството. Докато профучава през дивата трева, започва да се чува бученето на реката. Когато най-после го настигам, вече е чак в съседната долина.

— Тзеин, моля те!

Той спира, въпреки че мускулите на краката му се стягат, сякаш може да хукне всеки момент.

— Може ли да забавиш малко? — моля го аз. — Просто… просто дишай! Знам, че мразиш Инан, но…

— Изобщо не ме е грижа за Инан. Всеки може да прави каквото си иска, по дяволите, само не ме замесвайте и мен.

При тези несправедливи думи в гърдите ми нахлува леден студ и прогонва цялата топлина, която той ми бе дарил по-рано. Краката ми треперят, но се принуждавам да пристъпя напред.

— Разстроен си. Разбирам, но…

— Разстроен? — Тзеин присвива очи към мен, сякаш аз съм неприятелят. — Амари, омръзна ми да се бия, за да оцелея, омръзна ми да плащам за грешките на всички. Омръзна ми да правя всичко, за да може Зели да е в безопасност, а тя да го захвърля просто така! — Тзеин свежда глава и раменете му се отпускат. За първи път, откакто го познавам, той изглежда някак смален и ми е трудно да го гледам такъв. — Все очаквам да порасне, но защо да го прави, след като аз винаги съм до нея? Защо да се променя, след като аз само чакам, за да оправя кашите, които забърква?

Пристъпвам достатъчно близо, за да стисна ръцете му, преплитайки моите пръсти с неговите.

— Знам, че връзката им е объркваща… но те уверявам, че дълбоко в душата му намеренията на брат ми са чисти. Зели мразеше Инан повече от всеки на света. Щом сега чувствата й към него са такива, това със сигурност означава нещо.

— Означава това, което винаги е означавало. — Тзеин се отдръпва от мен. — Зели прави някаква глупост и рано или късно тя избухва в лицето й. Ако искаш, чакай експлозията, но аз си тръгвам. — Гласът му секва и той преглъща. — А и така или иначе никога не съм искал да участвам в това.