Боговете на войната [bg]

— А могат ли да са нещо друго? Те са сенатът, който искаше. Издигат ти статуи из целия Рим и измислят нови почести само за да им кимнеш одобрително. Да не би да очакваш разгорещени спорове, след като само с една дума можеш да накараш пазачите ти да ги отведат? Ти ги направи такива, каквито са, Юлий. — Той пак взе монетата и прочете надписа на нея. — Те те направиха пожизнен диктатор и сега се опитват да намерят по-хубави думи, за да разкрасят името ти. Не ти ли се гади от това?

— Спечелил съм си всичко, за което могат да се сетят — каза Юлий.

Отвори очи и Брут не можа да издържи студения му поглед.

— Е, не съм ли? — попита Юлий. — Кажи ми къде съм прекалил след завръщането си. Нима обещанията ми не донесоха добро? Попитай Десети или Четвърти, който командваше някога. Те не виждат вреда в идеите ми.

Брут усети гнева му и се помъчи да го успокои — и да успокои и самия себе си. Юлий му позволяваше по-голяма свобода, отколкото на всеки друг, дори повече, отколкото на Марк Антоний — но той не му беше равен.

— Да, ти направи това, което обеща — отвърна той сухо.

Юлий присви очи, сякаш търсеше в думите му някакво скрито значение, после лицето му се проясни и Брут облекчено си пое дъх.

— Беше добра година — каза Юлий и кимна. — Синът ми расте, а и мисля, че с времето хората ще приемат Клеопатра.

Брут мълчеше, знаеше, че темата е деликатна. Гражданите бяха приветствали новия храм на Венера. В деня на освещаването му бяха дошли на цели тълпи, за да принесат дарове. И бяха видели, че богинята е с лицето на египетската царица. За гняв на Юлий, някой беше осквернил статуята, като й беше нарисувал златни зърна на гърдите, и той постави постоянна охрана и обяви награда за имената на злосторниците. Въпреки това престъплението остана ненаказано.

Брут не поглеждаше Юлий, да не би мрачното му изражение да го накара да се разсмее. Това можеше да го накара да избухне, а Брут знаеше, че играта със суетата на Юлий е опасно удоволствие, и й се наслаждаваше само в моментите, когато повече не можеше да понася постоянния поток от празненства и триумфи.

Чудеше се дали гражданите вече не жадуват за скуката на обикновения живот. Градът вече нямаше рутина, след като диктаторът можеше да обяви поредната голяма игра или внезапно да реши, че поредният му триумф ще продължи още една седмица. Гражданите се веселяха, ядяха и пиеха, но Брут усещаше в гласовете им някаква острота, която подхождаше на собствената му неудовлетвореност.

Беше се наслаждавал на триумфалните сцени в Галия, с имитация на Верцингеторикс, влачен във вериги за публична екзекуция. Беше получил най-доброто място, за да присъства на смъртта на вълците и глигана. Дори Тибър беше преграден, за да се разиграе битката на корабите. Едно чудо следваше предишното и сенатът отговори с отчаян екстаз — нарече Юлий „император“ и „пожизнен диктатор“. Последната му статуя носеше простата табелка „Непобедимият бог“ и когато Брут я видя, се напи до безсъзнание и изчезна за цели два дни.

Имаше моменти, когато мислеше, че просто трябва да яхне коня си и да се махне от Рим. Юлий го беше обсипал с достатъчно богатство, за да си купи къща и да живее в охолство. Мечтаеше и да се качи на някой кораб, да замине далече от обсега на Юлий и да намери най-после спокойствие. Не знаеше обаче дали все още има такова място. Стоеше при Юлий и човъркаше душата си, както дете човърка рана, достигаше до нови и нови дълбини на болката с ужасяващо удоволствие.