Боговете на войната [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-714-5
- Переводчик: Боряна Йотова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Боговете на войната [bg]». Краткое содержание книги:
Навън някой поде старинна песен за загубената любов, присъединиха се още гласове. Песента беше проста, но въпреки това красива. На Цицерон му се дощя да излезе и да присъедини изморения си глас към техните само за да е част от всичко, преди денят отново да донесе тежката реалност.
Светоний наклони глава и се заслуша. После прошепна:
— Те не го познават.
Цицерон го погледна, откъснат от мислите си. В полумрака очите на Светоний бяха като тъмни сенки.
— Е, ще бъдем ли негови слуги? — попита Светоний. — Това ли е всичко, което постигнахме?
Цицерон поклати глава, повече на себе си, отколкото на събеседника си.
— Трябва да се научиш на търпение, сенаторе. Градът ще остане дълго след като всички ние сме мъртви.
Светоний изсумтя отвратено.
— Какво ме интересува това? Чу плановете му. Наведе главата си с всички останали, които не се осмеляваха да заговорят.
— Ти също не проговори — припомни му Цицерон.
— Как да говоря сам? — сопна се Светоний.
— Ами помисли: сигурно всички сме се чувствали сами като теб.
— Той има нужда от нас, за да управлява — каза Светоний. — Да не би си да мисли, че управлението е лесна работа? Чу ли и една дума за благодарност за работата, която свършихме, докато него го нямаше? Аз не.
Цицерон се ядоса от хленчещия му тон — напомняше му за собствените му деца.
— Той няма нужда от нас — сопна се на Светоний. — Не можеш ли да го разбереш? Неговите легиони са верни само на него и той вече е облякъл мантията на властта. Ние сме последните останки от стария Рим, просто оцелели останки. Всички велики мъже са мъртви.
— И какво ще правим? — попита Светоний.
Гласът му беше плачлив и Цицерон се намръщи. Доста време мина, преди да отговори.
— Ще намерим начин да го привържем към нас — каза най-после. — Хората го обичат днес и утре… но след това? Ще изхарчат парите, които им е дал, и ще имат нужда от нещо повече от мечти, за да си напълнят коремите, от нещо повече от обещания. Вероятно дори отново ще имат нужда от нас.
Потърка излъскания под със сандала си. Слабостта на по-младия мъж го беше ядосала до гняв и мислите му идваха по-бързо.
— Помисли: кой ще приема законите, които иска, и ще му гарантира почести? Почестите не идват само от това, че крещи във форума. Той се опитва да отблъсне тежестта на вековете. А тя може да се върне с още по-голяма сила.
— Значи така ще отговориш? — попита Светоний. Цицерон усети подигравката в тона му и се ядоса още повече. — Ще му се противопоставяме, като приемаме всеки негов закон? Като го почитаме още повече?
Цицерон с мъка овладя гнева си. Наистина имаше много малко съюзници. Не можеше да си позволи да се скара дори с човек като Светоний.
— Ако се възпротивим на волята му, ще бъдем пометени. И тази сграда за часове ще се напълни с мъже, които ще са по-склонни да свеждат глави. Какво печелим от такъв подход? — Спря и избърса потта от лицето си. — Не бива да му позволяваме да разбере, че може да действа сам. Той го подозира, но не го знае със сигурност, разбираш ли. Дори мисълта, че може да се освободи от сената, ще го ядоса. Това е опасен подход, но докато действаме заедно, има надежда. Ако го изпуснем, няма да има.
— Страх те е от него — отбеляза Светоний.
— И тебе би трябвало да те е страх — отвърна Цицерон.
Глава 33
Юлий седеше до фонтана в градината, която някога принадлежеше на Марий, и потъркваше с палец една златна монета. Брут глозгаше една пилешка кълка и се наслаждаваше на спокойствието.
В Рим беше настанала необяснима жега. Пролетта още не беше дошла и късите дни би трябвало да са влажни и студени, но вместо това Тибър беше пресъхнал и градът страдаше от жега и задух. Хладните вечери все пак донасяха приятна отпуснатост и в момента Юлий и Брут бяха доволни да се излежават на слънце, всеки потънал в собствените си мисли.
Брут взе монетата, вдигна я към слънцето и каза:
— Изглеждаш по-слаб. А и имаш повече коса.
Юлий опипа главата си. Брут му подхвърли монетата.
— Знаеш ли, това продължава да ме изумява — каза Юлий.
— Тази монета ще пропътува хиляди мили през ръцете на непознати. Вероятно дълго след мен някой ще подаде копие на лицето ми в замяна на седло или плуг.
Брут вдигна вежди.
— Лицето вероятно ще придаде стойност, не златото.
Юлий се усмихна.
— Добре, но е странно да си мисля, че хората, които никога няма да срещна — и които дори никога няма да видят Рим, — ще носят лицето ми в кесиите си. Надявам се да го погледнат, преди да дадат монетата.