Боговете на войната [bg]

— И какво ще правим? — попита Светоний.

Гласът му беше плачлив и Цицерон се намръщи. Доста време мина, преди да отговори.

— Ще намерим начин да го привържем към нас — каза най-после. — Хората го обичат днес и утре… но след това? Ще изхарчат парите, които им е дал, и ще имат нужда от нещо повече от мечти, за да си напълнят коремите, от нещо повече от обещания. Вероятно дори отново ще имат нужда от нас.

Потърка излъскания под със сандала си. Слабостта на по-младия мъж го беше ядосала до гняв и мислите му идваха по-бързо.

— Помисли: кой ще приема законите, които иска, и ще му гарантира почести? Почестите не идват само от това, че крещи във форума. Той се опитва да отблъсне тежестта на вековете. А тя може да се върне с още по-голяма сила.

— Значи така ще отговориш? — попита Светоний. Цицерон усети подигравката в тона му и се ядоса още повече. — Ще му се противопоставяме, като приемаме всеки негов закон? Като го почитаме още повече?

Цицерон с мъка овладя гнева си. Наистина имаше много малко съюзници. Не можеше да си позволи да се скара дори с човек като Светоний.

— Ако се възпротивим на волята му, ще бъдем пометени. И тази сграда за часове ще се напълни с мъже, които ще са по-склонни да свеждат глави. Какво печелим от такъв подход? — Спря и избърса потта от лицето си. — Не бива да му позволяваме да разбере, че може да действа сам. Той го подозира, но не го знае със сигурност, разбираш ли. Дори мисълта, че може да се освободи от сената, ще го ядоса. Това е опасен подход, но докато действаме заедно, има надежда. Ако го изпуснем, няма да има.

— Страх те е от него — отбеляза Светоний.

— И тебе би трябвало да те е страх — отвърна Цицерон.