Боговете на войната [bg]

Думите сякаш увиснаха във въздуха. Брут мълчеше. Мислите му бушуваха. Доколко майка му бе предусетила намеренията им? Животът и на четиримата беше застрашен, ако дори някое от момичетата ги подслушваше.

— Изчакайте — каза той и тръгна към вратата.

Светоний и Касий се вцепениха. Брут рязко отвори вратата и видя, че майка му седи в дъното на коридора. Тя се изправи и дойде при него.

— Ти участваш ли в това? — попита той тихо.

Очите й проблеснаха.

— Събрах ви. Останалото зависи от теб.

Брут я погледна и видя, че студенината й е само маска.

— Изслушай ги — каза тя.

— Сами ли сме? — попита той.

Тя кимна.

— Никой не знае, че са тук и че се срещат с теб.

Брут се намръщи.

— Може да ни убият.

Тя му се усмихна подигравателно.

— Просто ги изслушай и побързай.

Той влезе при сенаторите. Знаеше какво искат — но беше прекалено много, за да го възприеме така отведнъж.

— Продължавай — обърна се към Светоний.

— Говоря за доброто на Рим — каза наперено Светоний. — Искаме да се присъединиш към нас.

— За какво? — настоя Брут. — Кажи… или се махай.

Светоний бавно си пое дъх.

— Трябваш ни за… убийството. Трябваш ни, за да ни помогнеш да върнем силата на сената. Има слаби мъже, които ще гласуват за цар, ако не ги спрем.

Брут изтръпна от неестествен страх. Не можеше да поиска от тях да произнесат името. Не знаеше дали ще понесе да го чуе. Така че попита:

— Колко са с вас?

Светоний и Касий отново си размениха предупредителни погледи.

— По-добре е засега да не знаеш — каза Касий. — Все още не сме чули отговора ти.

Брут мълчеше и лицето на Касий се скова.

— Трябва да отговориш. Стигнахме прекалено далече, за да спрем.

Брут ги гледаше. Знаеше, че няма да го оставят жив, ако откаже. Сигурно имаше стрелци навън, да го пронижат, когато си тръгне. Той също би поставил засада.

Нямаше значение. Още от самото начало знаеше какво ще каже.

— Да — прошепна той и двамата сенатори се отпуснаха. — Трябва да си имаме поне малко доверие… но не искам да въвличате майка ми — продължи Брут. — Ще наема друга къща, в която да се срещаме.

— Мислех, че… — започна Светоний.

Брут вдигна ръка и го прекъсна.

— Не. Аз съм човекът, който може да ви поведе. Няма да рискувам живота си с глупаци и тайни. Щом трябва да се направи, трябва да се направи добре. — Спря и си пое дълбоко дъх. — Ако ще рискуваме живота си за доброто на Рим, трябва да е преди пролетта. Той планира поход в Партия и това ще го отведе далече, може би за години.

Касий се усмихна триумфално. Изправи се, протегна му ръка и каза:

— Републиката си струва риска.

Брут стисна тънките му пръсти.