Боговете на войната [bg]

Брут лежеше по корем и ръмжеше под натиска на силните пръсти, които размачкваха мускулите му. Вечерта беше хладна и тиха, а майка му все още наемаше най-добрите момичета. Беше му станало навик да идва и да си отива, когато му харесва, и настроенията му бяха добре известни на жените на Сервилия. Момичето, което го масажираше, не беше казало и дума, откакто той се бе съблякъл гол и се беше проснал по корем на дългата пейка, но Брут усещаше неизречената покана в намазаните й с масло ръце. Не откликна. Умът му беше прекалено изпълнен с отчаяние и гняв, за да търси облекчение в умели прегръдки.

Чу леки стъпки откъм вратата и отвори очи. Беше Сервилия. Подсмихна се сардонично, като го видя гол.

— Можеш да си вървиш, Талия — каза Сервилия.

Брут се намръщи. После без притеснение седна на пейката. Майка му не заговори, докато момичето не излезе. Тя също добре познаваше настроенията му и обикновено не се появяваше, когато той идваше в къщата. Това, че бе дошла, означаваше, че има нещо важно.

Косата й беше сива като облак, всъщност вече почти бяла, откакто бе спряла да я боядисва. Вече не я пускаше свободно, а я връзваше на тила си с яростна старателност. Все още имаше изправената стойка, която привличаше очите на мъжете в младостта й, но възрастта я беше съсухрила. Брут си помисли, че я обича тъкмо заради гордостта й и заради отказа й да бъде унищожена от живота в Рим.

Сервилия беше във форума, когато Юлий вдигна сина си, но когато Брут дойде тук вечерта, се държа със студена резервираност, която изискваше уважение. Той би й повярвал, ако нямаше моменти, в които при споменаването на името на Юлий в очите й проблясваше искра. Тогава тя вдигаше ръка, докосваше голямата перла, която висеше на врата й, и се заглеждаше в далечини, недостъпни за Брут.

— Облечи се, сине — каза Сервилия. — Чакат те.

— Кой ме чака? Никой не знае, че съм тук.

— Без имена, Брут. Поне засега — каза тя и му подаде тогата му. — Аз ги поканих.

Брут я изгледа ядосано. После погледът му прескочи към камата, която бе оставил на близката пейка.

— Въоръжени ли са?

— Те не са заплаха за теб. Казах им, че ще изслушаш това, което имат да ти кажат. После ще си тръгнат и Талия може да довърши работата си — или можеш да вечеряш с мен.

— Какво си намислила, майко? — попита Брут твърдо. — Не обичам тайните игрички.

— Виж се с тези хора. Изслушай ги — каза тя, сякаш изобщо не го беше чула. — Това е всичко. — Наблюдаваше го мълчаливо как препасва камата си. — Стана силен мъж, сине. Годините ти донесоха не само белези.