Колелото на Осхайм [bg]

— Идва от дисагите — каза Кара и смуши коня си, за да се приближи до момчето.

— Аха. — Тогава се сетих кое може да издава пиуканията и изведнъж денят ми се стори по-студен, отколкото допреди миг.

Снори ми хвърли един от онези негови погледи, които се състояха от две части. Първата беше: „кажи ми каквото знаеш“, а втората: „иначе ще ти счупя ръцете“. Слязох и започнах да развързвам ремъците на дисагите от лявата страна на Оръженоска. Беше нужно известно ровене, докато измъкна пакета, а после малко боричкане с вървите и парцалите, докато го развия. Пиукането звучеше през около четири секунди — достатъчно дълъг интервал, за да си въобразиш, че е спряло. Най-сетне се отървах от опаковката и взех в ръка кутията с призраците на Лунтар. На дневна светлина тя изглеждаше също толкова неестествена, както и тогава в тронната зала. Приличаше на парченце зима, гледано през шпионка, и тежеше прекалено малко за съдържанието си. Кутията изпиука отново и за малко да я изтърва.

— Какво е това? — попитаха почти едновременно Кара и Хенан, момчето с частица от секундата преднина.

— Погребална урна — казах. — Съдържа праха на десет милиона мъртви Строители. — Вдигнах капака. Светлина се разстла ветрилообразно над отвора и прие очертанията на бледа човешка фигура. Мършав мъж. Осъзнах едновременно две неща. Първо, че го познавам. Второ, че шокът от първото ме е накарал да изпусна кутията.

Хенан се задвижи по-бързо, отколкото изобщо е възможно. Той си беше пъргав още когато се опитвах да го хвана при първата ни среща в Осхайм, но през последната половин година бе станал още по-бърз. Скочи напред, разтегна се в цялата си дължина и улови кутията на сантиметър над земята. Въздухът излетя от дробовете му с рязко „уф“.

— Благодаря. — Грабнах кутията от протегнатите му ръце и я сложих на един километричен камък край пътя. Снори се наведе да помогне на момчето да стане. Аз приклекнах и се взрях в двайсетсантиметровия призрак, стоящ във въздуха над кутията. Привидението носеше дълга бяла туника, закопчана отпред и спускаща се до под коленете му. Беше слаб, може да се каже мършав мъж някъде на моята възраст, с тясно бухалско лице под рошава светла коса. На ушите му беше окачена рамка с две стъклени лещи, по една пред всяко око. Изглеждаше прекалено млад, но въпреки това го познах.

— Тапрут?

— Доктор Елиас Тапрут, на вашите услуги. — Фигурата се поклони.

— Познаваш ли ме, Тапрут?

— Локалните данни сочат, че вие сте принц Джалан Кендет.