Мозайка от убийства [bg]

Той беше съвсем прав. Поне на пет-шест места в „Мозайка от убийства“ дискретно се засвидетелства почитта на автора към творбите на Агата Кристи. Например сър Магнъс Пай и съпругата му отсядат в хотел „Женевиев“ в Кал Фера. В „Убийство на игрището за голф“ има една вила, която носи същото име. „Синия глиган“ е онази кръчма в Бристъл, където Робърт Блекистън неволно се замесва в някакво сбиване. Но освен това същото име се появява и в Сейнт Мери Мийд — където живее мис Марпъл. Лейди Пай и Джак Дартфорд се срещат за обяд в „Карлота“ — и италианският ресторант явно носи името на американската актриса от „Смъртта на лорд Еджуеър“. В книгата има и нещо като шега е Фрейзър, в първа глава от четвъртата част. Споменава се, че той е пропуснал да забележи мъртвеца, до когото е седял във влака, който потегля от гара „Падингтън“ в три и петдесет следобед — очевидна препратка към заглавието на книгата „16:50 от Падингтън“. Мери Блекистън живее в „Шепардс Фарм“. Името на разказвача в „Убийството на Роджър Акройд“ е доктор Джеймс Шепард — а действието в тази книга се развива в Кингс Абът, което на свой ред се споменава в седма глава от четвъртата част на „Мозайка от убийства“ като мястото, на което е погребан старият доктор Ренард.

В действителност целият повествователен механизъм на „Мозайка от убийства“ — основан на старата детска броилка — съзнателно имитира един похват, който самата Кристи е използвала многократно. Тя е обичала стихотворенията за деца. Оригиналните заглавия на романите „Смъртта на господин Морли“, „Пет малки прасенца“, „Десет малки негърчета“ и „Хикъри Дикъри Док“ до едно произхождат от детски стихчета. Човек би си казал, че когато произведенията на един писател наподобяват тези на друг, много по-известен от него, той би трябвало да направи всичко по силите си, за да прикрие този факт. По своя собствен особен начин Алан Конуей сякаш правеше точно обратното. Какво му се беше въртяло в главата, когато беше поставял в книгите си тези очебийни указателни табели? Или, казано с други думи, към какво точно насочваха те?

Не за пръв път оставах с усещането, че той се опитваше да ми каже нещо — а именно че не беше написал детективските романи за Атикус Тип с единственото намерение да развлича читателите си. Беше ги създал по някаква друга причина, която постепенно ставаше все по-ясна.