Мозайка от убийства [bg]

Андреас беше прекарал при мен цялата седмица и изглеждаше раздразнен, че няма да бъда там през почивните дни. Но аз имах нужда от малко време насаме със себе си. Целият въпрос за Крит продължаваше да виси над главите ни и въпреки че не го бяхме обсъждали повторно, аз не се съмнявах, че той очакваше да му дам отговор — за който все още не бях готова. Освен това не можех да спра да мисля за смъртта на Алан. Бях убедена, че след още няколко дни във Фрамлингам ще стигна както до липсващите глави, така и в по-общ смисъл до истината за онова, което се беше случило в „Аби Грейндж“. Не се съмнявах, че двете неща бяха свързани помежду си. Алан със сигурност беше убит заради нещо в своята книга. Може би, ако успеех да открия кой беше убил сър Магнъс Пай, щях да разбера кой е убил и него. Или обратното.

Погребението беше обявено за три следобед. Двамата с Чарлс потеглихме от Лондон веднага след обяд и аз от самото начало разбрах, че това е било грешка. Трябваше да си хванем влака. Движението беше ужасно натоварено, а Чарлс изглеждаше така, сякаш се чувстваше неудобно на ниската седалка на моята спортна кола. Самата аз също не се чувствах удобно и не можех да разбера защо, докато изведнъж не се сетих (в момента, в който стигнахме до магистрала М25), че двамата винаги бяхме седели с лице един срещу друг. Имам предвид, че когато се срещахме в неговия кабинет, той седеше от едната страна на бюрото си, а аз — от другата. Когато се хранехме заедно, пак сядахме един срещу друг в ресторанта. Често се озовавахме от срещуположни страни на масата за делови срещи. Но в този момент седяхме един до друг и това беше необичайно, защото профилът му просто не ми беше толкова добре познат. Освен това беше странно усещане да седя толкова близо до него. Разбира се, ние бяхме пътували заедно в таксита, а понякога и във влакове, но по някакъв начин моята малка спортна кола от класически модел ни принуждаваше да седим много по-близо един до друг, отколкото ми се искаше. Никога досега не бях забелязвала колко нездрав вид имаше кожата му; как годините бръснене бяха изстъргали всякакъв признак на живот от страните и шията му. Беше облечен в тъмен костюм и официална риза и аз все се заглеждах в адамовата му ябълка, която изглеждаше като притисната в капан, издувайки се над черната му вратовръзка. Той щеше да се прибере в Лондон сам — и в този момент вече ми се искаше да не бях отправила поканата си толкова настоятелно, така че да беше решил да пътува сам и в двете посоки.