Мозайка от убийства [bg]

— Какво… аз ли? Като директор?

— Защо не? Аз ще остана президент на компанията, така че да запазя някакво участие, но ти ще поемеш всекидневното управление на бизнеса. Познаваш издателската работа по-добре от всеки друг. Освен това, нека си го кажем направо — ако вместо това спусна някой нов директор с парашут, няма да съм сигурен дали ще искаш да работиш с него.

В това имаше известна истина. С главоломна скорост се приближавах към петдесетте и в главата ми се въртеше неясната мисъл, че колкото повече остарявам, толкова по-трудно ми е да се променям. Това сигурно беше характерно за издателския бизнес, където хората често остават на едно и също работно място в продължение на много дълго време. Аз не умеех да се сближавам с нови хора. Дали щях да се справя? Разбирах от книги, но не се интересувах кой знае колко от всичко останало: служителите, счетоводството, процентът на печалбата, дългосрочната стратегия, всекидневното управление на една средно голяма търговска компания. В същото време се сетих, че това беше второто ми предложение за работа за по-малко от една седмица. Изборът пред мен беше дали да стана директор на издателството „Клоувърлийф Букс“ или да въртя малък семеен хотел в Агиос Николаос. Доста интересен избор.

— Ще разполагам ли с пълна самостоятелност? — попитах аз.

— Да. Ще се договорим за финансовата част, но по същество компанията все едно ще бъде твоя.

Той се усмихна, преди да добави:

— Приоритетите на човек се променят, когато стане дядо. Обещай ми, че ще си помислиш за моето предложение.

— Разбира се, Чарлс. Много ти благодаря, че ми гласуваш такова доверие.

През следващите десет или двадесет мили от пътя потънахме в мълчание. Не бях преценила както трябва времето, което щеше да ми е необходимо, за да излезем от Лондон, и сега явно щяхме да закъснеем за погребението. Или поне щеше да стане така, ако Чарлс не ми беше казал навреме да направя десен завой, за да мина напряко през Брандестън и така да избегна ремонта на пътя в Ърл Сохам, който ме беше забавил толкова последния път. Това ни спести четвърт час, така че пристигнахме във Фрамлингам съвсем навреме, в три часа без десет минути. Бях резервирала същата стая в хотел „Краун“, така че оставих колата на техния паркинг. В трапезарията вече подреждаха масите за питиетата, които щяха да сервират след погребението, двамата успяхме да си вземем по едно кафе и бързо излязохме от хотела, за да пресечем улицата към църквата.

„Очакваше се погребение…“

Това бяха първите думи, с които започваше „Мозайка от убийства“.

Тази ирония не ми убягна, когато се присъединих към останалите опечалени, събрани около отворения гроб.

Църквата „Сейнт Майкъл“ е прекалено голяма за малкия град, в който се намира — но това не е изключение от правилото, защото в цялото графство Съфолк е пълно с монументални постройки, впримчени в смъртна схватка с околния пейзаж, сякаш всяка енория е мотивирана единствено от нуждата да си пробие с лакти път в живота на своите жители. Църквата създава усещане за неловкост — сякаш не просто е в дисхармония с околността, а поначало се намира на неподходящото място. Когато човек хвърли поглед през рамо назад, през портите от ковано желязо, с изненада вижда не само една оживена градска улица, но и китайския ресторант „Мистър Чан“, който се намира точно от другата й страна. В гробището на църквата също има нещо странно. Цялото гробище е на леко издигнато място, така че мъртъвците в действителност са заровени по-високо от нивото на улицата; тревата е прекалено зелена, а отделните гробове са скупчени в неравни редици, с толкова много празно място около тях, че липсва всякаква симетрия. Гробището изглежда едновременно претъпкано и запустяло — но въпреки всичко това Алан беше избрал да бъде погребан именно тук. Предположих, че е отделил доста внимание на избора на мястото. Гробът му беше точно по средата, между два ирландски тиса. Човек просто нямаше как да не го забележи, докато отива към църквата. Най-близките му съседи бяха починали преди почти цял век, а пресният гроб приличаше на белег от рана върху земята; като че ли нямаше никакво право да бъде там.