Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Сочейки, Намуринта каза:

— Онази вдлъбнатина в скалите е Талеис, там спират поклонническите кораби. Той е едно от двете пристанища на Острова; другото е Нуминор, откъм Алханроел. Но щом сте поклонници, сигурно всичко това ви е известно.

— Малко време имахме за проучване — отвърна Валънтайн. — Това поклонничество ни се случи неочаквано.

— Нима ще прекарате останалия си живот тук в служба на Господарката? — запита тя.

— Да, в служба на Господарката — заяви Валънтайн. — Но, мисля, не тук. Островът е само междинен пункт за някои от нас в едно по-голямо пътуване.

Това, изглежда, учуди Намуринта, но тя не зададе повече въпроси.

Тук духаше свеж югозападен вятър, който тласкаше „Родамаунтска кралица“ леко и бързо към Талеис. Скоро голямата варовикова стена закри напълно гледката и пролуката в нея вече не беше обикновена вдлъбнатина, а залив с внушителни размери, огромен жлеб в белотата. Тримаранът влезе с издути платна. Валънтайн, който стоеше на носа и вятърът развяваше косата му, бе поразен от величието на това място, защото вътре в остроъгълното V, което представляваше Талеис, скалите се спущаха почти отвесно към водата от миля и повече височина, а в подножието им се простираше равна ивица земя, опасана от широк бял пясъчен бряг. От една страна имаше кейове, пристани и докове, всичко това нищожно в сравнение с големината на този гигантски амфитеатър. Човек трудно можеше да си представи как би се добрал от това пристанище в подножието на скалите до вътрешността на острова: мястото беше естествена крепост.

И беше безшумно. В пристанището нямаше никакви плавателни съдове и цареше злокобна кънтяща тишина, сред която воят на вятъра или случайният крясък на някоя чайка придобиваше преувеличено значение.

— Има ли някой тук? — запита Слийт. — Кой ще ни посрещне?

Карабела затвори очи.

— Сега ще трябва или да свърнем към Нуминор… или, което е още по-лошо, да се върнем на архипелага…

— Не — каза Делиамбър. — Ще ни посрещнат. Не се бойте.

Тримаранът се плъзна към брега и спря на един свободен пристан. Величието на околната обстановка беше изумително тук, дълбоко във вдлъбнатината на залива, където скалите се издигаха толкова високо, че изглеждаше като че ли всеки миг ще се сгромолясат. Един от членовете на екипажа завърза кораба за пристана и те слязоха.

Самоувереността на Делиамбър се оказа неуместна. Тук нямаше никого. Всичко си оставаше безмълвно, тишината беше толкова дълбока, че Валънтайн искаше да запуши ушите си с ръце, за да се изолира от нея. Зачакаха. Разменяха си неуверени погледи.