Любов по време на холера

Разговаряха, без да се грижат за часа, защото и двамата бяха свикнали да споделят безсъниците си още като млади, а много по-малко имаха да губят в старческите си безсъния. Въпреки че никога не пиеше повече от две чашки, този път Флорентино Ариса и след третата още не можеше да си възвърне духа. Беше станал вир-вода и Вдовицата на двамина му каза да си свали сакото, жилетката, панталоните, да си свали всичко, което поиска, дявол да го вземе, та те в края на краищата се познавали по-добре голи, отколкото облечени. Той каза, че би го направил, ако и тя се съблече, но тя не искаше; преди време се видяла гола в огледалото на гардероба и внезапно разбрала, че няма да посмее вече да се покаже гола нито пред него, нито пред когото и да било.

Флорентино Ариса, все още в мъчителната си възбуда, която не можа да уталожи и след четвъртата чаша опорто, продължи да говори за миналото, за хубавите спомени от миналото — единствената му тема напоследък, — но сега се мъчеше да открие в миналото някакъв таен път за отдушник. Защото точно това му трябваше: да излее душата си пред някого. Когато хоризонтът почна да светлее, той направи опит за заобиколно приближаване към целта. Попита сякаш съвсем между другото: „Какво би направила, ако някой ти предложи брак тъй както си — вдовица и на твоите години?“ Тя се засмя с набръчкания си старчески смях и попита на свой ред:

— Вдовицата на Урбино ли имаш предвид?

Флорентино Ариса вечно забравяше, когато най не бива, че жените мислят повече за скрития смисъл на въпросите, отколкото за директния, а Пруденсия Питре — повече от всяка друга. Втрещен от ужасяващо точното й попадение, той се измъкна през погрешния изход: „Казвам го заради теб.“ Тя пак се изсмя: „Върви да се занасяш с майка си, мир на праха й.“ После настоя да й каже каквото имал да казва, защото знаеше, че нито той, нито който и да било друг мъж не би я събудил в три часа сутринта, и то като не са се виждали толкова години, само за да пият опорто и да ядат домашен хляб с туршия. Каза: „Такова нещо се прави само когато човек търси с кого да си поплаче.“ Флорентино Ариса би отбой.

— Веднъж и ти да сбъркаш — каза той. — Тази нощ аз имам повод по-скоро да пея.

— Ами да пеем тогава — отвърна тя.

И с чудесен глас запя модната песен „Рамона, без теб не мога вече аз“. Това беше краят на нощта, защото той но се осмели да играе непозволени игри с една жена, която му бе дала премного доказателства, че познава и обратната страна на лупата. Излезе в един съвсем непознат град, дъхав от последните юнски гергини, излезе на една улица от младостта си, по която шествуваха тъмните вдовици от утринната служба в пет часа. Но сега не те, а той премина на другия тротоар, за да не видят сълзите му, които повече не можеше да сдържа, не от полунощ насам, както мислеше, защото тези бяха други — сълзите, които бе преглъщал от петдесет и една години, девет месеца и четири дни насам.

Беше загубил представа за времето, когато се събуди, чудейки се къде е, пред един прозорец, облян в слънце. Гласът на Америка Викуня, която играеше на топка с прислужничките в градината, го върна към действителността: беше в леглото на майка си, в нейната спалня, която пазеше непроменена и където обичаше да спи, за да не се чувствува толкова самотен в редките случаи, когато самотата го измъчваше. Пред леглото беше голямото огледало от хана на дон Санчо и му стигаше да го погледне, като се събудеше, за да види Фермина Даса, отразена в дъното му. Разбра, че е събота, защото тогава шофьорът вземаше от интерната Америка Викуня и я докарваше в къщата му. Даде си сметка, че е спал, без да знае, сънувайки, че не може да заспи, смущаван насън от разяреното лице на Фермина Даса. Под душа обмисляше каква трябва да бъде следващата стъпка, облече, без да бърза, най-хубавите си дрехи, напарфюмира се и напомади побелелите си мустаци с изострени краища и на излизане от спалнята види от коридора на втория етаж красивото създание в униформа как хваща топката във въздуха с грация, която толкова съботи го бе карала да потреперва, но тази сутрин изобщо не то развълнува. Направи й знак да дойде с него и преди да се качат в автомобила, й каза непринудено; „Днес няма да правим разни нещица.“ Заведе я в Американската сладкарница, препълнена в този час от родители, които ядяха сладоледи с децата си под вентилаторите с огромни перки, окачени на тавана. Америка Викуня си поръча огромна чаша сладолед на няколко етажа в различни цветове, който тя страшно обичаше и всички предпочитаха, защото излъчваше вълшебен аромат. Флорентино Ариса пи едно черно кафе, гледайки мълчаливо момичето, докато то ядеше сладоледа си от лъжичка с много дълга дръжка, за да стига до дъното на чашата. Без да отмества поглед от нея, той внезапно проговори: